В блокадата на Тузлушкия край, наречена операция "Омуртаг", участват 19-и пехотен полк от Шумен, 7-и пехотен полк, 5-и армейски артилерийски полк, 4-а дивизионна ловна дружина и 3-о товарно артилерийско отделение. Имало е освен войска още полиция и жандармерия. В музея в Търговище казаха, че от София идва генерал Ковачев, събира командирите в Омуртаг и заповядва да се изтребят помагачите и близките на нелегалните, за да се прекъснат връзките им с базите за подкрепа в разгара на зимата.
Конкретно в Ястребино действа втора картечна рота на 19-и пехотен полк от Шумен с командир подпоручик Константин Йорданов. Към него е приобщен и полицейският агент Стоян Узунов. Подпоручикът имал заповед от командира на полка полк. Атанасов да ликвидира близките само на нелегалните, но явно се е престаравал и разстрелял жените и децата наред с мъжете.
Командирът на полка не очаквал това и изгубил ума и дума, като чул за извършеното. Малко след разстрела идва заповед той да бъде отменен, донесена от офицер с мотор. Редовна българска армия, а не полицейски сили извършват убийствата.
Разстреляните деца бяха наречени шестте ястребинчета и се превръщат в икони на комунистическата пропаганда. Преди 1989 г. всички знаеха за тях, учениците учеха за трагичната им съдба в час по история, пионерски отряди изследваха живота им.
Известни творци се вдъхновяваха от драмата им: писателят Богдан Глогински написа повестта "В Ястребино свирят куршуми", режисьорът Милен Гетов създаде през 1979 г. игралния филм "Юмруци в пръстта" по сценарий на Никола Статков и Иван Славков, Светлин Русев нарисува "Ястребинци"...
И макар рядко някой да можеше да каже наведнъж имената и на шестте деца, всички знаеха, че те са убити от фашистите. Подобно на петимата от РМС, шестте ястребинчета винаги вървяха вкупом.
Сега, 23 години след началото на промените в България и 70 години след разстрела им, пак вкупом ги осъдиха на забвение. Днешните деца не знаят- няма откъде, според някои - няма и защо, да научат за тях. А тези техни връстници, които все пак посетят село Ястребино и се докоснат до драмата им, не я разбират. Най-малкото, защото не знаят смисъла на думи като партизанин, фашисти, комунисти, съпротива.
Тоталитарната власт ги обяви за герои и задейства цялата си пропагандна машина в защита на тази теза. Рангел Калайджийски - партизанинът, заради когото бяха убити родителите, сестричката и двамата му братя, приживе казваше друго: на възрастта, на която загинаха, те нямаха време, не можеха да бъдат герои. Определяше ги като великомъченици на свободата. Ако свободата на някои сега звучи пресилено, може да се каже, че разстреляните в Ястребино през декември 1943 г. деца са мъченици на една идея.
Убитите на 20 декември 1943 г. са от 6 различни семейства. Общото между тях е, че от всяко едно семейство е излязъл по един човек при партизаните.
Жертвите са: Дядо Стойне Станков, на 75 г., и съпругата му Наста, на 70 г., чийто син Иван е в нелегалност.
Рангел Дончев, на 57 г., и съпругата му Мара, на 58 г. - дъщеря им Райка е партизанка.
Петър Калайджийски, на 50 г., и съпругата му Стоянка, на 48 г., чийто син Рангел е при партизаните, след като избягал от военна служба. С тях са разстреляни и 3 от децата им: Надежда - на 12 г., Иван - на 9 г., и Стойне - на 7 г.
Иван Димитров Янков, на 55 г., и съпругата му Марийка, на 45 г. - синът им Димитър е партизанин. С тях са разстреляни и дъщерите им близначки Ценка и Цветанка - по на 13 г.
Петко Стоичков, на 56 г., и съпругата му Лазарка, на 51 г., чийто син Стойне е партизанин. Разстреляна е и дъщеря им Димитринка, на 11 г.
Димитър Богословов, на 48 г., и съпругата му Станка, на 42 г., чиято дъщеря Катя е партизанка.
Смислен отговор защо е заповядано това зверство няма.
Арестуваните не вярват, че ще бъдат избити
Денят 20 декември 1943 г. се случил студен и със скреж, но без сняг. Предния ден Ястребино е блокирано от втора картечна рота на 19-и пехотен полк под командването на подпоручик Константин Йорданов. В цивилния си живот е учител, баща на две деца.
Той заповядва ареста на семействата на партизаните, включително и на децата, после в общината лично разпитвал задържаните къде са синовете и дъщерите им. Някой освобождава гимназиста Чавдар Калайджиев, чиито родители са ятаци, а не партизани. Или пък баба Яна Григорова, майка на нелегалния ремсист Георги. Тя показва писмо от дъщеря си от София, че ще се жени, а Георги уж отишъл на сватба там. Да направи така, я подучил обреченият на смърт Рангел Дончев.
За другите обаче милост няма. За малко подпоручикът щял да пусне и Петър Калайджийски, който му заявил, че се е бил на фронта за България, дори пленник, но братовчед му Величко Гюров издава, че синът на Петър - Рангел, скоро взел тенекия сирене от тавана на къщата им за партизаните, и това решава съдбата на него, жена му и трите им деца.
До последно арестуваните смятат, че ще ги интернират, никой не очаквал да бъде убит. Дори при ареста Лазарка Стоичкова намира сили да се пошегува с войниците: "Почакайте, момчета, да си взема кожуха, че като ме бият, да не ме боли много!" "А, няма да стане нужда", отговорили войниците.
Тя все пак успява да изпрати и скрие при съседи малките си дъщери Веска и Станка и така им спасява живота. Димитринка също била пратена при комшии, но войниците накарали майката да извика децата си и като чула виковете й, Димитринка пристигнала.
Близначето Ценка през този ден било болно на легло с висока температура. Когато идват да приберат семейството, сестричката й Цветанка пък била за вода. Войниците били склонни да нарушат заповедта и да оставят децата, като подберат със себе си само възрастните, но майка им Марийка отказва да тръгне без тях.
18-те били разстреляни към 1 часа по обед. Най-напред ги повеждат уж към Поляне (днес Антоново), после им заповядат да свърнат към поляна в гората.
На самата екзекуция подпоручик Йорданов не присъства, командвал я по негова заповед фелдфебел школникът Никола Маринов, който бил редовен войник и по ирония на съдбата... ремсист. След 9 септември Йорданов е осъден на смърт от Народния съд, но Маринов се разминава с малко затвор, по-късно е инженер в Плевен.
Подпоручик Йорданов идва след това и доубива все още живите. Уверява ястребинци на площада, че арестуваните хукнали да бягат и войниците му стреляли заради това.
Разказват, че малко след разстрела в Ястребино идва офицер на мотор с кош, който носи заповед, че екзекуцията се отменя.
Сред убитите има всякакви по убеждения хора - от заклетия комунист Рангел Дончев, който се запалва по комунистическите идеи, докато е на гурбет в Америка, до кроткия Димитър Богословов, който бил далеч от нелегалните работи. Той предупреждава дъщерите си Катя (партизанка) и Марийка (политзатворничка), че се набъркват в сериозно и опасно дело и се чуди какво ще стане с тях. Става това - той и съпругата му Станка са разстреляни, Катя загива като партизанка, Марийка попада в затвора.
"След Девети успях да вляза в килията на вече арестувания подпоручик Йорданов. Той знаеше чия дъщеря съм. Плачеше: бил учител, това било негов дълг, бил заблуден", разказваше през 1986 г. Марийка Богословова, по мъж Вълчева, която живееше в Шумен.
Разстреляната Надежда била саката с дясната ръка
През 1943 г. Веска Стоичкова, по мъж Моллова, била на 16 години. Било й съдено да се спаси, но да чуе изстрелите, които погубили майка й, баща й и сестра й Димитринка.
Тя разказваше: "Предния ден би барабанът, че ще има блокада и никой да не излиза от къщи. Аз не бях толкова страхлива, вдигнах котлите и отидох за вода. Като се върнах, сестричките ми Митка - така наричахме Димитринка, и Станка ги нямаше у дома.
До съседите отишли, а аз пак се канех да ида до кладенеца. Като погледнах към портата - полицаи и войници. През това време майка ми готвеше боб, шеташе нещо. Викам: "Мамо, погледни!". А тя: "Леле, Весе, бягай!"
Тъй ми рече мама и аз от стая в стая (селските къщи имат вътрешни врати), през нивата, та чак в чичови - чичо Илия е брат на татко. Скрих се в обора при кравата ни жива, ни умряла.
През това време полицаите казали на родителите ми да побързат, че началникът ги вика в общината. Тръгнали, стигнали до портата и тогава някой се сетил да погледне списъка: "Тук има и деца, къде са ви децата?"
Майка ми рекла, че не знае къде са. Накарали я да ни вика. Часът бил девет и нещо преди обяд. Димитринка, като чула гласа на мама, хукнала да си ходи. Съседите не я пускали, пък тя: "Щом ме вика мама, ще си вървя".
Станка, тя беше на 8 години, била в чичови, вкъщи. Тръгнала и тя, но щом видяла въоръжените мъже, се уплашила, снишила се край плета и се мушнала в кошарата на Стамен Василев. Не я дочакали...
Избиха ги насред пладне. Аз все в обора стоях, не са се връщали да ме търсят. Чух, като стрелят - голям гърмеж ми се стори и си помислих, че войниците си правят учение, друго не допусках.
По-късно със Станка се върнахме вкъщи и решихме да запалим печката, че беше загаснала, и да доварим боба. Излизам аз на балкончето, там държахме дървата, и гледам полицаи пак в двора - те се върнали да палят къщата. Замръзнах.
Излезе и Станка, а те малко се стъписаха: нали всички трябвало да избият, каква е тази работа... Но се намери човек сред тях, прошушна: "Оставете децата, все едно не сте видели нищо". Те склониха, но къщата ще палят.
Аз занареждах: "Защо ще ни палите, нали отдавна свърши турското робство, нали сме все българи, аз знам, че тогава са палили...".
Никой не ме слуша, ами ме накараха да пусна добитъка от обора и докато се върна - къщата гори.
Сено имаше складирано под една черница - и то гори, и хамбарът гори. Огън до небето.
Заповядаха на хората никой да не ни прибира, защото ще го арестуват. Мръкна се, къщата изгоря, стените се срутиха.
Най-сетне се ситихме къде да отидем - в плевнята. Тя не беше запалена, защото бе близо до тази на съседа Стамен и той протестирал, че и неговата ще изгори. Там се мушнахме със Станка да спим, помня, че на другата сутрин вече беше паднал сняг. Чичо Илия дойде рано-рано при нас, никой да не го види. Кри ни у тях до март, докато мине блокадата.
А мама и татко можеха да се спасят още през юни. Тогава агенти ги карали да се подпишат, че се отказват от сина си Стойне, който беше партизанин. Но те не приели, казали, че имат само един син, как ще се откажат от него."
Веска Моллова дори не беше член на БКП. Пенсионира се като управител на сладкарница в Русе, където живееше. Казваше, че я признали за активен борец чак след третата молба, и то от най-ниската категория - четвърта.
Петранка Коцева, дъщеря на Стоянка и Петър Калайджийски, сестра на разстреляните с тях деца Надежда, Иван и Стойне, също се спасила на косъм от смъртта. Разказваше, че от 14-годишна я пратили да работи като слугиня в богати софийски семейства. През декември 1943-а била на 19 години, сгодила се и решила да се жени.
"Трябваше нашите от село да ми изпратят някакви документи за сватбата. Не помня какви, но знам, че се вземаха от попа. Взел ги баща ми, запечатал ги в един плик, но започнала блокадата и не може да ми ги прати. Намерих ги след време на една греда вкъщи...
Документите не идват, аз се притеснявам в София, хванах влака и тръгнах към село. Слиза се на Попово и после пеш към Ястребино. Пътят ми минаваше през село Долец, близо до Попово, където живееха баба и дядо, родителите на майка ми.
Първо се отбих при тях и баба ме задържа на гости. "Утре е Свети Никола, дума, ще отпразнуваме вуйчо ти Никола и тогава ще си вървиш в Ястребино!"
Това ме спаси - един ден по-рано да си бях отишла, щяха да разстрелят и мен", разказваше Петранка
Тя пък се пенсионира като дългогодишна работничка в столичния завод "Вълчо Иванов".
Петранка и Рангел си спомняха, че разстреляната им сестричка Надежда се родила саката с дясната ръка, защото, докато била бременна с нея, майка им паднала до кладенеца. Въпреки това детето се научило да пише с лявата, да плете и да преде. А в деня на разстрела я прибрали, докато правела курабийки в нощвите, в които майка й Стоянка месела хляба.
Децата, гости на музея, не знаят какво е партизанин
Все още желаещите могат да посетят втория етаж на местното читалище, където се е помещавало училището на избитите деца.
Заради различната си възраст те никога не са били в един клас, но навремето е направена възстановка на една класна стая от онова време с три редици зелени чинове.
Върху първите стоят табелки с имената на шестимата разстреляни ученици. Най-вляво до прозореца е името на 7-годишния Стойне Калайджийски.
Отляво е паметна стена със снимките на децата и кратките им биографии. Единствен Стойне бил толкова малък, че не успели да го фотографират и в духа на времето вместо със снимка художниците го представяли с малка петолъчка.
В стъклена витрина под стената с портретите са подредени ордените "За народна свобода 1941-1944 г. втора степен", с които децата са удостоени посмъртно.
В класната стая и в коридора пред нея са подредени увеличени фотографии, останали от разстреляните. Старо сметало допълва експозицията.
В краката му са струпани безразборно папки и албуми, явно останали от някогашните посетители - било е време, когато Ястребино е било тема на реферати и разработки, на пионерски дневници и детско творчество.
Казват, че някога децата носели в музея детски играчки и най-вече топки, защото според един от разказите от трупа на малкия Стойне след разстрела изпаднала малка топка от волски косъм, с която той обичал да си играе и никога не се разделял.
Първият му братовчед Чавдар Калайджииев, който днес е на 86 години, опровергава този мит: "В суматохата при ареста Стойне даже не си беше обул цървулките и навремето аз го занесох на гръб до общината. Каква ти тук топка!", категоричен е той.
По спарения въздух личи, че тук отдавна не е проветрявано, а влагата е оставила отпечатъците си по стените на класната стая.
Ако се съди от книгата за впечатления, последните посетители тук са дошли на 10 ноември миналата година.
Датата вероятно съвпада случайно с датата на началото на промените в България. В книгата гостите от гимназия "Христо Ботев" в Попово са написали: "След като чухме историята за жестокия разстрел на деца и възрастни, се почувствахме тягостно и тъжно.
Останахме потресени от злодеянията, сторени тогава". В тези редове няма идеология, с която бяха пропити преди 1989 година разказите за събитията в Ястребино.
Най-често в музея гостуват децата, които идват на зелено училище или на летен лагер в детския комплекс край селото.
Според служителките там, които по неволя са и екскурзоводи, малките гости слушали с интерес историята на шестте ястребинчета, но не я разбирали.
"Те се натъжават заради смъртта на децата, но как да разберат защо са убити, след като дори не знаят значението на думата партизани.
И след това не задават никакви въпроси", споделя служителка от комплекса. Нещо повече, децата с български произход от Украйна и Молдова, които по традиция от последните години летуват тук, били много повече в час по темата.
Сега в Ястребино има Национален детски комплекс
Националният пионерски комплекс "Ястребино" е открит през септември 1979 г. лично от първия човек в държавата и в БКП Тодор Живков.
Построен на метри от лобното място на шестте ястребинчета, той е бил място за активна идеологическа и възпитателна дейност с тогавашните пионери и комсомолци в духа на тоталитарното време. Тук са идвали цели класове от цялата страна и в учебно време, които провеждали обучението си под ръководството на учители, назначени на щат към комплекса. Ястребинчетата и тяхната съдба бяха и в учебниците по история в прогимназията.
Днес, 33 години по-късно, обектът се нарича Национален детски комплекс и заедно със събрата си от Ковачевци, родното място на Георги Димитров, е подчинен на министерството на образованието. Базата разполага с 3 корпуса и 195 места и се използва основно като място за провеждане на зелено училище и летни детски лагери срещу заплащане, като групите трябва да идват с преподавателите си.
Според офертата цената за един ден пълен пансион с нощувката за деца до 7 години е 16 лева, за ученици - 19,50 лева. За миналата година отчитат общо 5142 нощувки, но в последно време тенденцията е те да намаляват.
От 7 години директор тук е Цветелина Станкова. Тя не помни комплекса от предишното му време, знае само, че преди нея са "изчистили" постоянната художествена сбирка в комплекса от картините с идеологическо съдържание, но не знае каква е съдбата им. А и грижите й с днешна дата са съвсем други: "На практика се самоиздържаме, защото от министерството ни осигуряват само парите за заплати.
Трябваше да правим съкращения, сега персоналът е само от 14 души, като 10 от тях са на минималната работна заплата. Въпреки това хората работят по на две длъжности, няма как иначе да се справим", разказва Станкова.
Истински подвиг е, когато в комплекса има почти 200 деца, а само един готвач и неговият помощник и трябва да им осигурят храната 3 пъти на ден, казват тук.
