Един ден всички на там вървим. Безкрайно съм обидена на автора на темата. Няма да коментирам.
Още?! Няма смисъл да се обременяваш излишно с негативизъм
Време е да grow up.
---------
Имало някога двамина дзен монаси, които вървели през гората на път за манастира си. Като стигнали до реката, видели клекнала на брега жена, която плачела. Била млада и много красива.
— Какво се е случило? — попитал я по-възрастният.
— Майка ми умира. Сама е вкъщи на другия бряг на реката, а аз не мога да я премина. Опитах се — продължила младата жена, — но течението ме повлича и без чужда помощ няма да стигна до другия бряг… Помислих си, че няма да я видя вече жива. Но сега… След като вие сте тук, сигурно някой от двамата ще ми помогне.
— Дано успеем — рекъл угрижено по-младият. — Но единственият начин да ти помогнем е да те пренесем през реката, а според обетите ни за целомъдрие всеки допир до човек от другия пол ни е забранен… Забранено ни е… Съжалявам.
— И аз съжалявам — отвърнала жената и продължила да плаче.
По-старият коленичил, навел глава и рекъл:
— Качи се.
Жената не можела да повярва, но тутакси грабнала вързопчето си с дрехи и яхнала монаха.
Следван от младия си спътник, той прекосил доста трудно реката.
Като стигнали до другия бряг, жената слязла от гърба на стария монах и понечила да му целуне ръцете.
— Няма нужда, няма нужда — казал старецът, отдръпвайки ги, — върви си по пътя.
Жената се поклонила смирено, с благодарност, взела си дрехите и забързала към селото.
Без да продумат, монасите поели отново към манастира. Оставали им още десет часа път…
Малко преди да стигнат, младият рекъл на стария:
— Учителю, знаете по-добре от мен обетите ни за въздържание. И все пак пренесохте тази жена през широката река.
—
Аз я пренесох през реката, така е. Но какво става с теб, че още я носиш на гърба си?
