Предлагам: Пиша авторски статии, пренаписвам текст, преводи от руски
- Автор Pavlinasp
- Начална дата
Благодаря!
ще имам предвид да слагам тук само статии от мои клиенти, които са се съгласили предварително - eklekti.com, и от блога ми lyuliak.blog.bg
Нямам познания по СЕО, не знаех че това вреди, за което моля за извнение.
Моля админът да изтрие излишните постинги, понеже аз само успях да заменя съдържанието им с точка, а не намирам бутон за изтриване.
Последно редактирано:
Предлагам писане на авторски статии по житейски теми, по Ваш или мой избор. Ето седем мои вече публикувани статии, за да се ориентирате за стила ми. При необходимост мога да посоча и още, на лични.
http://drugitenovini.com/tihiyat-teror-na-fejsbuk/
http://drugitenovini.com/zakonat-za-privlichaneto-i-opravdaniyata/
http://drugitenovini.com/ne-sam-idealen/
http://drugitenovini.com/bolestite-nakazanie-ili/
http://drugitenovini.com/znatsite-na-angelite/
http://drugitenovini.com/kakvoto-e-gore-takova-e-i-dolu/
http://drugitenovini.com/malki-li-sa-malkite-neshta/
http://drugitenovini.com/tihiyat-teror-na-fejsbuk/
http://drugitenovini.com/zakonat-za-privlichaneto-i-opravdaniyata/
http://drugitenovini.com/ne-sam-idealen/
http://drugitenovini.com/bolestite-nakazanie-ili/
http://drugitenovini.com/znatsite-na-angelite/
http://drugitenovini.com/kakvoto-e-gore-takova-e-i-dolu/
http://drugitenovini.com/malki-li-sa-malkite-neshta/
Предлагам написване на тематични статии.
Подарък за новата година, статия от блога ми:
НИЕНА
Да плачем, или да не плачем? Съвременната житейска философия не отговаря еднозначно. От една страна е „позитивното мислене“, според което би трябвало да сведем скръбта и плачовете до мининум, често дори насила, против душата ни. От друга страна е традиционното разбиране на българина, че който не плаче, не е задълбочен и състрадателен човек… което обаче също може да ни вкара в рамки и насила да подтисне енергията на възстановяване и изцеление.
Не, плачът и скръбта не са просто нещо. И както всяко човешко чувство, в тях е скрита голяма Сила. Както отричането на правото ни да се гневим и съпротивляваме, така и отричането на правото ни да скърбим води до едно и също място – кабинетът на психолога и лекаря. Но, ще кажете, там води и прекалената депресия, и постоянната неизцелима жал или отчаяние… И това е истина! Не толкова отдавна вестниците писаха за момиче от черноморски град, което ослепя от плач, след като бе изоставено от приятеля си.
Как да владеем силата на тъгата?
Има една тайна, и тя е, че в тъгата е скрита Памет. Докато страдаме и ни боли по нещо загубено, то се издълбава на сърцето ни завинаги. Затова някои хора пишат книги за загубените си близки и тяхното дело, а други им посвещават музика. Но само конкретните хора ли са причина за дълбока тъга?
Има един феномен, гениално описан от Толкин в книгата му за сътворението на световете, „Силмарилион“. Сред животворящите духове, създал света и живите същества, се откроява Ниена. Ниена, вечно плачещата, е започнала своя плач още в началото на времената, когато прекрасната музика на Айнурите, дирижирана от Твореца, се нарушава от звука на гордостта и завистта. Оттогава тя облива със сълзи всяка следваща рана на разделение и предателство, нанесена от Злото и от тия духове, които стават негови съюзници.
Внимателният читател ще види, че „силата на Ниена бе по-голяма от силата на сестра й Есте“. Есте е духът на покоя и почивката… но това, което не можеше да изцели Есте, го изцеляваше със сълзите си Ниена. Не е ли парадоксално? Не е. Почивката обикновено ни доставя временна забрава, или отърсване от незначителните мисли, за да се посветим отново на важните. Докато скръбта по вечното, прекрасното, незабравимото – ни възкресява и дава сила за героизъм, обич, истинност. Неизброими са примерите, когато след смъртта на обичния си командир, изморени и губещи войски са правели чудеса, подтиквани само от скръбта и желанието да доизкарат делото му!
Ала, ако и да е видяла съвършеното, Ниена не е безмилостна перфекционистка - обвинителка. Напротив, тя помни съвършеното дори в несъвършените и бъркащите, тя плаче пред нозете на Създателя дори за врага! И сълзите й носят умилостивение и нов шанс. Много от висшите същества, елфите, носят именно това странно за нас свойство - постоянната тъга по съвършеното. Постоянната жал по изгубената светлина в сърцата на другите творения, което ги прави ограничени и жестоки.
Силно е усещането за родство на този образ с „некрасивата княгиня Маря“ от романа „Война и мир“ на Толстой, събрал не по-малко епичен свят от този на Толкин. Княгинята става красива само когато плаче. А тя плаче често. За другите. През тези сълзи очите й са прекрасни, и този поглед довежда в дома й рицар и закрилник, младия Николай Ростов, който намира в нея майката на децата си, и духовната опора на дома си.
Ниена също не плаче за себе си, а за другите. Това е ключовата разлика между „оплакващата“ и „оплакващите се“, в каквито сме се превърнали мнозина в днешно време. Погледът на вечния потърпевш, на който все някой му е виновен, има много малко общо с образа на страдащия за по-високи неща...
Но все пак способността дълго да тъжиш е определен душевен талант и такъв състрадателен човек вместо да се подтиска, може да обърне своята емоционална сила към болките на другите, към болките на света. Той може да напише „Епопея на забравените“ и да превърне сълзите на един народ в бисери от корона! Той никога няма да допусне нови войни, защото живо страда за раните от предишните. Той, както и Ниена, ще превръща скърбите в духовна мъдрост.
Докато животворящата Явана размишлява с какво да засее могилата от новосъздадения свят, Ниена до нея тихо плаче. Защо, дали това е песимизъм? Не. Проницателната и пречиста Ниена има свойството да вижда бъдещето. Така и Христос плака за Ерусалим, който, празнично украсен го посрещна със слава, защото виждаше колко преходна е тази слава, и как повърхностно са Го разбрали хората, които утре щяха да Го разпънат… Той видя бъдещото разорение на Ерусалим, и плака за него!
Мъдрият цар Соломон също е казал, че е по-добре да посещаваме дом на скръб, отколкото дом на радост, защото освен че ще помгнем на страдащите, в скръбта винаги има нещо, което живият да вложи в сърцето си.
И ако жената на праведния Лот стана за наказание на стълб от сол, когато се обърна с тъга да погледа града на греха, от който бягаха, нека имаме смелост да поглеждаме назад към „райската градина на душите“, от която сме изпаднали. Скръбта на Адам и Ева, и на всичките им потомци, е единствената стълбичка за връщане в онова съвършено състояние.
Опасни са днешните дни, в които няма скръб по съвършеното. Забавленията без край, провокирането на нови и нови стремежи към удоволствия и временна радост (от славата, от имането) затрупват в душите ни СПОМЕНА, ПАМЕТТА за това, което не само е било, а и може да бъде…
Дали Паисий без плач е написал „Историята“ си? Ако не очите, то душата му е плакала, разказвайки за братоубийствата и предателствата, докарали българския народ до безславното му робско положение.
И днес повечето българи осъзнават, че сме роби. Да, по друг начин, но веригата на зависимостта, безизходицата и лъжата стяга все така силно. И знаете ли, освен борбата, любовта и почитта, плачът също може да избавя. Плачът по другото, на което сме способни. Плачът по чистото… Защото понякога единствено плачът пробива небесата!
Плачът, който казва „аз със свои сили повече не мога, но го искам“.
Подарък за новата година, статия от блога ми:
НИЕНА
Да плачем, или да не плачем? Съвременната житейска философия не отговаря еднозначно. От една страна е „позитивното мислене“, според което би трябвало да сведем скръбта и плачовете до мининум, често дори насила, против душата ни. От друга страна е традиционното разбиране на българина, че който не плаче, не е задълбочен и състрадателен човек… което обаче също може да ни вкара в рамки и насила да подтисне енергията на възстановяване и изцеление.
Не, плачът и скръбта не са просто нещо. И както всяко човешко чувство, в тях е скрита голяма Сила. Както отричането на правото ни да се гневим и съпротивляваме, така и отричането на правото ни да скърбим води до едно и също място – кабинетът на психолога и лекаря. Но, ще кажете, там води и прекалената депресия, и постоянната неизцелима жал или отчаяние… И това е истина! Не толкова отдавна вестниците писаха за момиче от черноморски град, което ослепя от плач, след като бе изоставено от приятеля си.
Как да владеем силата на тъгата?
Има една тайна, и тя е, че в тъгата е скрита Памет. Докато страдаме и ни боли по нещо загубено, то се издълбава на сърцето ни завинаги. Затова някои хора пишат книги за загубените си близки и тяхното дело, а други им посвещават музика. Но само конкретните хора ли са причина за дълбока тъга?
Има един феномен, гениално описан от Толкин в книгата му за сътворението на световете, „Силмарилион“. Сред животворящите духове, създал света и живите същества, се откроява Ниена. Ниена, вечно плачещата, е започнала своя плач още в началото на времената, когато прекрасната музика на Айнурите, дирижирана от Твореца, се нарушава от звука на гордостта и завистта. Оттогава тя облива със сълзи всяка следваща рана на разделение и предателство, нанесена от Злото и от тия духове, които стават негови съюзници.
Внимателният читател ще види, че „силата на Ниена бе по-голяма от силата на сестра й Есте“. Есте е духът на покоя и почивката… но това, което не можеше да изцели Есте, го изцеляваше със сълзите си Ниена. Не е ли парадоксално? Не е. Почивката обикновено ни доставя временна забрава, или отърсване от незначителните мисли, за да се посветим отново на важните. Докато скръбта по вечното, прекрасното, незабравимото – ни възкресява и дава сила за героизъм, обич, истинност. Неизброими са примерите, когато след смъртта на обичния си командир, изморени и губещи войски са правели чудеса, подтиквани само от скръбта и желанието да доизкарат делото му!
Силно е усещането за родство на този образ с „некрасивата княгиня Маря“ от романа „Война и мир“ на Толстой, събрал не по-малко епичен свят от този на Толкин. Княгинята става красива само когато плаче. А тя плаче често. За другите. През тези сълзи очите й са прекрасни, и този поглед довежда в дома й рицар и закрилник, младия Николай Ростов, който намира в нея майката на децата си, и духовната опора на дома си.
Ниена също не плаче за себе си, а за другите. Това е ключовата разлика между „оплакващата“ и „оплакващите се“, в каквито сме се превърнали мнозина в днешно време. Погледът на вечния потърпевш, на който все някой му е виновен, има много малко общо с образа на страдащия за по-високи неща...
Но все пак способността дълго да тъжиш е определен душевен талант и такъв състрадателен човек вместо да се подтиска, може да обърне своята емоционална сила към болките на другите, към болките на света. Той може да напише „Епопея на забравените“ и да превърне сълзите на един народ в бисери от корона! Той никога няма да допусне нови войни, защото живо страда за раните от предишните. Той, както и Ниена, ще превръща скърбите в духовна мъдрост.
Докато животворящата Явана размишлява с какво да засее могилата от новосъздадения свят, Ниена до нея тихо плаче. Защо, дали това е песимизъм? Не. Проницателната и пречиста Ниена има свойството да вижда бъдещето. Така и Христос плака за Ерусалим, който, празнично украсен го посрещна със слава, защото виждаше колко преходна е тази слава, и как повърхностно са Го разбрали хората, които утре щяха да Го разпънат… Той видя бъдещото разорение на Ерусалим, и плака за него!
Мъдрият цар Соломон също е казал, че е по-добре да посещаваме дом на скръб, отколкото дом на радост, защото освен че ще помгнем на страдащите, в скръбта винаги има нещо, което живият да вложи в сърцето си.
И ако жената на праведния Лот стана за наказание на стълб от сол, когато се обърна с тъга да погледа града на греха, от който бягаха, нека имаме смелост да поглеждаме назад към „райската градина на душите“, от която сме изпаднали. Скръбта на Адам и Ева, и на всичките им потомци, е единствената стълбичка за връщане в онова съвършено състояние.
Опасни са днешните дни, в които няма скръб по съвършеното. Забавленията без край, провокирането на нови и нови стремежи към удоволствия и временна радост (от славата, от имането) затрупват в душите ни СПОМЕНА, ПАМЕТТА за това, което не само е било, а и може да бъде…
Дали Паисий без плач е написал „Историята“ си? Ако не очите, то душата му е плакала, разказвайки за братоубийствата и предателствата, докарали българския народ до безславното му робско положение.
И днес повечето българи осъзнават, че сме роби. Да, по друг начин, но веригата на зависимостта, безизходицата и лъжата стяга все така силно. И знаете ли, освен борбата, любовта и почитта, плачът също може да избавя. Плачът по другото, на което сме способни. Плачът по чистото… Защото понякога единствено плачът пробива небесата!
Плачът, който казва „аз със свои сили повече не мога, но го искам“.
Последно редактирано: