Малко реалност от царско време и поведението на ентелегентните и образовани българопитеци:
Създателят на първата българска картечница
Вместо заслужено признание, капитан Христо Николов търпи само унижения
Христо Николов Спасов е роден през 1894 г. в Самоков. През 1900 г. баща му – останалият без работа гайтанджия Никола Спасов Чешмеджийски, заедно жена си и четирите си деца (две момчета и две момичета) се преселва от Самоков в софийския квартал Лозенец и започва работа като шлосер във Военния арсенал. Покрай баща си малкият Христо надниква в тайните на оръжията и за пръв път прави от отпадъчни материали малък топ, който изпробва пред приятелите си от махалата.
Той завършва гимназия и през 1912 г. постъпва в подготвителен клас на Военното училище. През Първата световна война (1915-1918 г.) Христо получава офицерско звание подпоручик и е назначен за взводен командир в картечна рота. На фронта вижда как с развети бойни знамена българските роти и дружини атакуват на нож противника. Те са близо до първите му окопи, когато отсреща затракват смъртоносно вражеските картечници, подавят атаката и принуждават нашите атакуващи вериги да залегнат. Френските картечници «Хочкис“, «Пюто“ и «Сентетиен“ стрелят с дълги редове, без прекъсване, а българските «Максим» отказват периодично и блокират.
По-късно Христо Николов пише за тези преживявания: «Една от петте наши картечници веднага излезе от строя, друга едва теглеше лентата“. В тези драматични минути той е завладян от идеята да създаде надеждно автоматично оръжие, така необходимо на войската в съвременната война. Тази мисъл трайно се загнездва в главата му и той ще й остане верен до края на живота си.
Участието във войната му помага да формулира едно от най-важните изисквания към автоматиката на картечницата – високата надеждност. За да се постигне тя, оръжието трябва да има възможно по-малко на брой части, с къс ход и прави очертания, които да се сглобяват и разглобяват просто, с голи ръце, без инструменти и бързо. След критичен анализ на известните системи картечници «Максим“, «Колт“, «Луис“, «Бергман“, «Шварцлозе“ той постепенно изгражда своята техническа идея. Чертае, рисува, пили детайлите в къщи.
Заниманията му стават известни на командира на полка, в който служи. Той го заплашва с уволнение, но Христо Николов, произведен през 1920 г. в чин капитан, не се отказва от намеренията си. Преместват го в Пазарджишкия гарнизон. От този момент до края на офицерската му служба ще го съпровожда убийствената атестация на полковия му командир, който го обвинява, че се занимава със странична, унизителна за офицера работа, в ущърб на задълженията му.
По-късно той се изгражда като технически високообразован специалист, макар и без инженерно образование. Признава своите грешки и заблуждения, дошли от прекомерния му ентусиазъм, и нарича първия си вариант на картечницата «жалка пародия на оръжие, неудачна комбинация от някакви лъскави железца и дървена ложа». Налага се затворът да бъде изработен в софийския Военен арсенал, но при условие че ще заплати изработката със собствени парични средства.
През април 1923 г. излиза в едногодишен неплатен отпуск. Взима под аренда фалирала тухлена фабрика в Ихтиман, превръща я в рентабилно предприятие и продавайки керемиди, се сдобива с необходимите средства. През това време продължава да работи над конструкцията, като я усъвършенства. Поръчва и заплаща като частна поръчка в Арсенала изработването на затворния механизъм.
На 28 декември 1924 г. Николов пише молба до Военното министерство за съдействие от държавата. В отговор началникът на Софийския арсенал, гледайки чертежите на картечницата, се смее през сълзи и му казва: «Момко, правиш ли си сметка с какво си се заел? Фирми, момко, фирми с години не успяват да постигнат нещо свястно в автоматичното оръжие, а ти кой си?». Присмива му се и помощникът на главния инспектор към Военното министерство, отказвайки да приеме проекта за разглеждане.
Но упоритият оръжеен конструктор успява да се срещне в началството и да му доложи за своята картечница. Инспекторът, възхитен от семплата конструкция, предоставя на капитана средства и му предлага да го командирова в Германия, където оръжейната промишленост е силно развита, за да усъвършенства своето оръжие. Но Николов смята, че няма какво да научи в чужбина и решава да работи над изобретението си в Софийския военен арсенал.
На 25 октомври 1927 г. по заповед на военния министър комисия от оръжейни специалисти подробно се запознава с картечницата на капитан Христо Николов Спасов от 22-ри пехотен Тракийски полк и я подлага на изпитания. Зложелатели заменят редовните патрони с патрони от арсенала с много високо налягане, за да провалят теста и успяват – при показната стрелба картечницата се поврежда, но продължава да стреля и без изхвъргач. Това помага на капитан Николов да опрости впоследствие затворния механизъм.
Комисията признава картечницата като най-добра от всички представени за сравнение конструкции. Експертите препоръчват тя да бъде приета на въоръжение в Българската армия, капитанът да бъде произведен в чин генерал и да му се заплати възнаграждение 1,5 млн. лв. (около 300 000 долара по тогавашния курс).
Така на 20 октомври 1927 г. Христо Николов се сдобива с патент №001167 и подава заявка в Британското патентно бюро. Специалистът, който е изпратен оттам, го разпитва подробно, наблюдава пробна стрелба на оръжието и предлага да го купи за огромна сума в чисто злато, плюс други пари. Капитан Николов отказва. Все пак на 15 април 1929 г. английското патентно бюро издава патент No 336 600, екземпляр от който се пази в Националния военноисторически музей. Започва подготовката за серийно производство и приемане на въоръжение на оръжието.
На 19 септември 1929 г. капитан Николов завършва новия опростен модел на картечницата със заключен затвор и подвижна цев и предава конструкцията във Военното министерство. Но през 1930 г. прототипът е «изгубен“ заедно с документацията. Заради завистта на началника на Арсенала Стоенчев обещаното възнаграждение е забравено, а конструкторът никога не става генерал. Той е разорен. Похарчил е 194 930 лв. лични средства за изготвянето на оръжието.
Изморен и отвратен от интриги и завист, той се връща в родния си Самоков и се отдава на военната служба. След една година го навестява новият военен министър, който го познава лично. Предлага му да възстанови чертежите. Николов иска разрешение да се отдели за един час и пристига с нова картечница.
Веднага отиват на гарнизонното стрелбище. Скорострелността, групираността на попаденията и надеждността й са оценени високо. Хвърлят пясък върху оръжието – то работи, посипват го с прах – работи, наливат върху него вода – продължава да стреля безотказно. На въоръжение в армията обаче е приета шведската лека картечницата «Мадсен“, защото оръжейната комисия предпочита тлъстите чуждестранни комисиони пред българската конструкция. Военният министър е уволнен. Уволняват и капитан Христо Николов.
През 1935 г. той вече е запасен офицер. Припомнят му, че през 1917 г. в разгара на Първата световна война на войнишки митинги е държал реч срещу политиката на правителството. В рода му е имало прославени хайдути и участници в Руско-турската война (1877-1878 г.), но това не му помага и той е уволнен от армията.
През октомври 1937 г. пише до военния министър, а през декември подава прошение до цар Борис III, в което моли да бъде назначена нова оръжейна комисия, която да проведе разширени войскови изпитания с картечницата му. Отговарят му, че знаят за заслугите му, но всички заводи са претрупани с работа, армията е напълно въоръжена. Но му разрешават да продаде патента си на която и да е страна или фирма, с изключение на Съветския съюз.
Българският изобретател получава шест предложения – от Франция, Германия, Италия, Чехословакия, Швейцария и Англия. Омерзен до дъното на душата си от отношението на Военното министерство към него, през 1938 г. капитан Николов се свързва тайно със съветската легация в София и на следващата година през февруари предава на съветското военно атташе – полковник Бенедиктов, безвъзмездно своята лека картечница заедно с чертежите и 250 патрона за нея, калибър 7,92 Маузер. По-късно с първия съветски кораб, акостирал на бургаското пристанище, тя е изнесена за СССР.
Заради това е арестуван и обвинен за републиканските си и просъветски убеждения. Влиза и в «черните списъци» на шефа на германското Гестапо в България д-р Делиус. Мобилизиран е и е подложен на унижения. Талантливият оръжеен конструктор умира през 1972 г.
