В рубриката "Литературни откъси в 7 и нещо сутринта" ви представяме откъс от "1984" (със съвсееем леки корекцийки):
"...Наближаваше единайсет часа и в Пропагандния отдел, където работеше Безмайнд, изнасяха столовете от кабинките и ги подреждаха в средата на фоайето срещу телекрана за Двеминутката на омразата...
...В следващия миг от телекрана в дъното на помещението гръмна отвратителен, стържещ говор като от чудовищна несмазана машина. Това бе шум, който те кара да стискаш зъби, а косата на тила ти да настръхва. Омразата бе започнала.
Както обикновено на екрана се появи лицето на Владимир Путлер, народния враг. Тук-там сред публиката се дочуха дюдюкания. Дребната сламеноруса жена изписка от страх и отвращение. Путлер беше ренегатът и отстъпникът, който някога, много отдавна (колко отдавна, никой не си спомняше със сигурност), бил един от уважаваните световни лидери, почти на същото равнище като останалите, а след това се заел с окупационна дейност, бил осъден на смърт, но загадъчно се покрил и изчезнал. Програмите на Двеминутката на омразата бяха различни всеки ден, не във всяка от тях Путлер бе главното действащо лице. Той беше изначалният предател, първият осквернител на чистотата на нормалния свят. Всички следващи престъпления срещу света, всички предателства, саботажи, ереси, отклонения произтичаха непосредствено от неговото учение. Той все още живееше някъде и кроеше заговори: може би отвъд океана под закрилата на чуждестранните си господари, може би дори — от време на време се пускаха такива слухове — се криеше в самия Запад.
Стомахът на Безмайнд се сви. Лицето на Путлер винаги предизвикваше у него смесени чувства. Путлер изричаше обичайните си злобни нападки срещу доктрината на свободния западен свят — нападките бяха толкова преувеличени и злостни, че дори дете не би се поддало на тях, и въпреки това достатъчно правдоподобни, за да изпълнят човек с тревогата, че други хора, не така трезвомислещи като него, могат да се подведат. Той ругаеше западния свят, разобличаваше диктатурата на лидерите им, настояваше за незабавен мир с Евразия, проповядваше свобода на словото, свобода на печата, свобода на събранията, свобода на мисълта, истерично крещеше, че революцията била предадена — и всичко това в многословна скороговорка, която в известен смисъл пародираше стила на западните оратори и дори съдържаше думи от новговор: всъщност повече думи от новговор, отколкото който и да е партиен член би използвал в живота. И през цялото време, да не би да остане съмнение в онова, което благовидното празнословие на Путлер прикриваше, зад неговото лице на екрана маршируваха безкрайните колони на евразийската армия — редица след редица набити мъже с безизразни азиатски лица изплуваха на повърхността на екрана и изчезваха, за да бъдат заменени от други, тяхно точно копие. Глухият ритмичен тропот на войнишките ботуши бе фонът за блеещия глас на Путлер.
Още през първите трийсет секунди от омразата половината от хората в помещението започнаха спонтанно да издават гневни възклицания. Самодоволното лице от екрана и ужасяващата мощ на евразийската армия им идваха прекалено много: впрочем видът и дори мисълта за Путлер автоматично предизвикваха страх и ярост. Той беше по-постоянен обект на омраза, отколкото Евразия или Китай, тъй като, докато воюваше с една от тези сили, Запада обикновено беше в мир с другата. И което бе най-удивително, въпреки че всички мразеха и презираха Путлер, въпреки че по хиляда пъти на ден от трибуни, тв екрани, във вестници и книги неговите теории се отхвърляха, разбиваха на пух и прах, осмиваха, разобличаваха пред всички като жалка глупост, каквато и бяха — въпреки всичко това неговото влияние сякаш не отслабваше. Винаги се намираха нови наивници, готови да бъдат подведени. Не минаваше ден, без медиите и фактчекърите да не разобличат шпиони и вредители, действащи под негово ръководство. Той командваше огромна призрачна армия, нелегална мрежа от заговорници, чиято цел бе да унищожат държавата. Говореше се, че се наричала Братството. Шушукаше се също за някаква ужасна книга, компендиум от всички ереси, чийто автор е Путлер, която тук-там тайно преминавала от ръка на ръка. Книгата беше без заглавие. Ако говореха за нея, хората я наричаха просто книгата. Но такива неща се научаваха само от мъгляви слухове. Можеше ли да си го спести, никой редови член на партията не споменаваше нито Братството, нито книгата.
През втората минута омразата стигна до изстъпление. Хората подскачаха на местата си и крещяха с всичка сила, за да заглушат влудяващото блеене от телекрана. Дребната сламеноруса жена бе порозовяла, а устата й се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Тъмнокосото момиче зад Уинстън крещеше: „Свиня! Свиня! Свиня!“, после изведнъж грабна тежък речник по новговор и го запокити по телекрана. Той удари носа на Путлер и отскочи, а гласът неумолимо продължаваше да кънти. В някакъв момент на проблясък Безмайнд установи, че и той крещи с другите и яростно рита по краката на стола. Най-ужасното в Двеминутката на омразата бе не това, че си задължен да играеш роля, а напротив, че е невъзможно да й се съпротивляваш. След първите трийсет секунди не бяха необходими никакви преструвки. Като електрически ток през цялата група преминаваше отвратителен екстаз на страх и мъст, желание да убиваш, измъчваш, да разбиваш лица с ковашки чук, което пряко волята му превръщаше всекиго в гримасничещ, крещящ безумец. Но обхваналата ги омраза беше абстрактно, неконкретно чувство, което можеше да бъде прехвърлено от един обект на друг като пламъка на горелка. Така в един миг омразата на Безмайнд изобщо не беше насочена към Путлер, а напротив, към Запада, неговите лидери, медии и фактчекъри, и в подобни моменти сърцето му, симпатиите му бяха със самотния, осмиван еретик от екрана, единствен пазител на истината и на здравия разум в свят от лъжи. Въпреки това в следващия миг Безмайнд се сливаше с хората наоколо и всичко, което се говореше за Путлер, му звучеше вярно. В такива моменти тайната му ненавист към Запада се превръщаше в обожание, струваше му се, че западните лидери се извисяват като непобедими, безстрашни защитници, като скали срещу азиатските орди, а Путлер, въпреки своята изолация и безпомощност, му изглеждаше зловещ магьосник, способен само със силата на гласа си да унищожи цивилизацията.
Омразата стигна кулминацията си. Гласът на Путлер беше преминал в същинско блеене и за миг лицето му заприлича на овча муцуна. След това муцуната преля във фигурата на евразийски войник, който настъпваше, огромен и страшен, с гърмящ автомат, сякаш щеше да изскочи от екрана, и някои хора от първия ред инстинктивно се дръпнаха назад в столовете си. Но в същия миг, като изтръгна от всички въздишка на облекчение, враждебната фигура преля в лицата на световните лидери на свободния свят; те излъчваха сила и тайнствен покой и бяха така огромни, че почти изпълниха екрана. Никой не чуваше какво говорят. Няколко окуражителни думи, каквито се казват в разгара на битката, неразличими една от друга, но вдъхващи увереност със самото изговаряне. След това лицета им избледняха и на тяхно място се появиха изписани с черни главни букви трите лозунга на партията:
ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
Но лицето им останаха остана още за няколко секунди на екрана, като че ли се бяха запечатали в зениците на всички прекалено ярко, за да избледнеят незабавно. Дребната сламеноруса жена се бе хвърлила върху облегалката на стола отпред. Като шепнеше възбудено „Спасители мои!“, тя протягаше ръце към екрана. После покри лицето си с длани. Очевидно се молеше.
В този миг цялата група започна бавно и ритмично да скандира „Г-Б!… Г-Б… Г-Б!“ (Глори Байдън) — отново и отново, много бавно и с големи паузи между „Г“ и „Б“, силен гъгнещ шум, в който имаше нещо дивашко, и като фон сякаш долиташе тропот на боси крака и думкане на тамтами. Това продължи около трийсет секунди. Този напев често звучеше в минутите на екзалтация. Беше нещо като химн във възхвала на мъдростта и могъществото на Западния свят, но в много по-голяма степен беше самохипноза, умишлено заглушаване на съзнанието с ритмичен шум. Вътрешностите на Безмайнд изстинаха, но не от изпитото количество туборг. По време на Двеминутката на омразата не можеше да устои на общото изстъпление, но това получовешко скандиране: „Г-Б… Г-Б!“ винаги го изпълваше с ужас. Естествено и той скандираше с останалите — иначе не можеше. Инстинктивно прикриваш чувствата си, контролираш лицето си, държиш се като другите. И все пак за секунда или две изражението на очите му би могло да го издаде..."
![img]](https://i.gyazo.com/d421939d12c21b699ed7b38a15c37513.jpg/img])
