От: Долнопробни турски хакери удариха сайта на Атака - Ще си платите!
Не ми пука каква е официалната версия на историята. Ако някоя тема ме интересува я проучвам и си изграждам мнение. В момента официалната историческа линия почти изцяло съвпада с твоето, а не с моето мнение. Това е така защото на политиците им трябват безгръбначни и данационализирани потребители без национална позиция и самосъзнание - a.k.a. граждани на света. Национализмът е имунната система на всеки един народ.
Ще ти го обясня по-простичко и метафорично - все едно е да защитаваш къщата си, собствения си дум. Ако аз дойда и искам да си легна при жена ти, да опикая тоалетната и да ти ям храната от хладилника, по твоята логика ти не трябва да се намесваш, защото това ще доведе до канибализъм на масите. Така де, това да имаш позиция и да я защитаваш може да доведе до конфликт, а ти не обичаш конфликтите, така че ще трябва да се изнесеш. Но какво ти пука, нали си гражданин на света.
Все още чакам да ми обясниш за геноцида.
Всички щастливи нации си приличат, всеки нещастен национализъм е нещастен по своему.
Съвременният национализъм е съществено различен от онзи, който е действал през предишните столетия в ролята си, за добро или лошо, на държавотворен, респ. – нациотворен агент, и който, в крайна сметка, въпреки цялата си преднамереност и изкуственост, е родил съвременната демокрация. Та, накратко - нашият нов национализъм прилича на Мерцедес, теглен от чифт коне, или на каруца със самолетен двигател. Анахронизъм. Той не консолидира и не обединява, той разделя и създава безсмислени напрежения. От него няма никаква полза, той само вреди.
Като само залагам темата, без да претендирам за изчерпателност, ще споделя, че националната идея се ражда с модерността като инструмент за политическо освобождаване от тиранията на чуждостта на династичния империализъм. Предполага се, че властта на своите е естествено по-справедлива и то много повече. След осъществяване на националната революция - на базата на езиковите сходства, културни и всеобщи унифициращи символни мероприятия, изобретени от властта, консолидираната власт в модерността извършва и динамична културно-психологическа консолидация на населението на своята територия.
Национализмът е основен инструмент за осъществяване и усъвършенстване на политическото управление. Той съдържа в себе си по необходимост идеята за демократично управление и така извиква на сцената съвременната демокрация. С постигане на целта си той става излишен като пашкулът за новордената пеперуда. Опитите оттук–насетне този инструментариум да се употребява в актуалната политика е не само безполезен, но той е вреден. Главно, защото прави опит да прикрива истинската проблематика в демократичното общество, най-вече - истинската роля и място на държавната власт.
Естествено, след установяване на новия политически ред на националните държави, национализмът не стихва с изчерпване на своето предназначение. Първата му понятна задача е на инструментариум за трайно скрепяване и шлифоване на новата национална конструкция чрез националистическата дидактика на изковаване чрез всеобщо образование и система от общи знаци и символни системи на езиково, професионално, историческо и общокултурно единство.
Проблемът е, че никой национализъм не спира дотук. Национализмът търси винаги своята крайност. Той така или инак е възникнал като бойна идеология и от тази гледна точка е самодостатъчен. Неговите претенции за собственост на официалната национална история, за която има своите авторски основания, преминават винаги и по отношение на настоящето. И там, където рационалната политическа система изпитва затруднения и е в криза, национализмът щедро се излива през всяка възможна пробойна на демократичното общество, за да се изяви без оглед на последствията. Така от двигател на общо взето положителни политически промени, той се превръща в бреме на демокрацията, която го търпи като остарял роднина, с неговата дементна неизкоренима ревност за властта. Той не иска да приеме, че е употребен и в крайна сметка продължава абсурдно да живее с цялата си ирационалност от концесиите на рационалната власт, която е взела с негова помощ управлението.
Но ако въпросът се свеждаше само до историческа признателност и почит към пионерите на Свободата, Равенството и Братството, нещата нямаше да са толкова проблематични. Работата е там, че никоя политическа власт не е напълно рационална. Тя е винаги сплав от рационализъм и метасъзнателни пориви. Всяко управление е готово да ги употреби, всяко управление иска да ги употреби. Това е реквизитът на властта за черни дни - национализмът. Когато аргументите и парите са на свършване, тайната стаичка се отваря като лампата на Аладин, за да блъвне сонм от юнаци – князе и царе, хайдути и поети, богомили и патриарси, разпопени и неразпопени революционери, немили-недраги, знайни и незнайни герои. Там е, разбира се, и задължителния /и по-важен/ кръг от враговете на нацията – византийци, кръстоносци, турци, печенеги, авари, всички балкански вождове, без изключение, ЕС, САЩ и т.н. Като се изредят всички, се оказва, че един дядо Иван ни е останал, ама и той се чуди какво да прави с Кавказ, подялбата на Северния ледовит океан и къде да си пласира енергийните ресурси, неизчерпаеми като руския деспотизъм.
Трябва да кажем ясно и без заобикалки следното: зад този театър със средновековни костюми и сценография, провокиращи символни връзки на ирационално ниво, стои голата алчност/воля за власт в най-чист рафиниран вид. Съвременният национализъм се е превърнал в нелегитимен инструмент за завземане и поддържане на политическата власт. И в най-рационализираното общество има хора, които не обичат много-много умуването, а екшъна. Хората имат различни тръпки. Национализмът е своеобразен политически спорт. Но спорт без правила. Кеч-ез-кеч. Отдушник на напрежения, нагнетени поради различни причини от социално, психологическо и направо нервно-психическо естество. Той е социална патология. И главно патология на демократичната държавност.
Оратор с бледо, изпито лице и пламенен поглед, който очевидно често напуска контрола на разума, жестикулира от трибуна в центъра на София, сякаш дирижира развълнуваната тълпа. Отсечени движения на ръцете, придружавани с фалцетни извисявания на гласа, изтръгват свирепи викове от публиката. Черни якета, ръце изправени под ъгъл напред и нагоре. Позната картинка, нали? Гледаш си часовника, мобифона – няма грешка – 2011 година сме. Този нелеп анахронизъм смущава здравия разум, но в един момент си казваш – абе, хората още гледат Шекспир, защо да не гледат и Хитлер? Мм?
с много съкращения -
източник