Мирише на
криза на властта...
"...Защо ни е необходим американският модел на властта? Та нали Америка е единствената суперсила! Та нали моделът, към който се стреми България, е с марка USA!
Има обаче една важна подробност. Вашингтон прилага два “демократични модела”. Единият е за метрополията на Империята на янките, другият е за колониите. Моделите са еднакви, ако повярвате на пропагандата, но много се различават, ако вникнете в тях.
Да разгледаме същността на двата (демократични) модела.
Модел на метрополията.
Обществото се състои от три класи. Класа на богатите - това е "истинската власт". "Специална класа" - това се хора, които са доказали своята лоялност към богатите. Наричат ги политици. Те са представители на официалната власт. Те са добре подготвени. Те най-добре "разбират" интересите на обществото. Към тях е прикрепен обслужващ персонал медии, политолози, социолози, учени. По-голямата част от обществото образува "обърканото стадо". Тук трябва да влизат останалите. Те работят и не се бъркат в управлението. Е, разрешава им се да избират хора от "специалната класа", които да управляват.
Такава е теорията на американската демокрация. Такава е и практиката в метрополията. Пълна идилия!
"Липман - доайен на американските журналисти, главен критик по въпросите на външната и на вътрешната политика на САЩ - твърди, че наречената от него "
революция в изкуството на демокрацията" може да бъде използвана за "фабрикуване на съгласие", т. е. чрез новите техники на пропагандата да се накара обществото да приеме неща, с които не е съгласно. Според него това е една добра идея, при това необходима. Необходима, защото, както казва той, "
общите интереси напълно убягват от общественото внимание" и могат да бъдат разбрани и управлявани единствено от "
специална класа" на отговорни хора, които са достатъчно умни, за да схванат нещата.
Тази теория утвърждава, че само един малък елит, една "
интелектуална общност" може да разбере общите ни интереси, за какво сме загрижени всички ние и че тези неща "
убягват от вниманието на широката публика". Това е възглед, чиито корени са далеч назад във вековете. Това е типичен ленински възглед. В действителност, той има много близка прилика с ленинската концепция, според която един авангард от революционни интелектуалци взема държавната власт, като използва за целта народните революции и след това води "
глупавите" маси напред към бъдещето, което те не могат да видят, защото са прекалено ограничени и некомпетентни. Теорията на либералната демокрация и марксизмът-ленинизмът се доближават в някои от своите основни идеологически положения. Аз мисля, че това е едно от обясненията защо с годините някои хора с такава лекота преминават от едната позиция на другата, без да усетят, че нещо се е променило (-
не е писано специално за българските "комунисти" -). За тях въпросът е на преценка: у кого е силата. Може би се надяват, че ще има народна революция и тя ще им даде държавната власт в ръцете или пък, че няма да има революция и тогава те просто ще работят за хората, които притежават реалната власт - бизнесмените. Но ще вършат едно и също нещо: ще водят масите към един свят, който те (масите) са прекалено ограничени да видят сами.
Липман подкрепя това чрез една прекрасно измислена теория за постепенната демокрация. Той твърди, че в една правилно функционираща демокрация има класи от граждани. Съществува класата на граждани, които трябва да вземат активна роля в управлението на общите дела. Това е "специалната класа". Те са хората, които анализират, изпълняват, вземат решения и управляват в политическата, икономическата и идеологическата сфера. Тази класа съставлява малък процент от населението и въпросът, който я занимава е как да се погрижи за онези другите. А "онези другите", които са извън групата, т. е. огромната част от населението, Липман нарича "объркано стадо". Ние трябва да се защитаваме от яростта му и да се пазим да не ни стъпче. И така имаме две функции на демокрацията. На "специалната класа", на отговорните хора е предоставена изпълнителната функция, което ще рече, че тази класа извършва мисленето, планирането и разбирането на общите интереси. "Обърканото стадо" също има функции в демокрацията. И тя, според Липман, е да бъде зрител, а не действащ участник. Но освен тази функция, хората в стадото имат още една защото все пак говорим за демокрация. От време на време на тях им се позволява да отдадат своите предпочитания на един или друг член на "специалната класа". С други думи позволява им се да кажат: "Искаме ти да си наш водач" или (по-точно) "Искаме Ти да си наш водач". И това е така, защото живеем в демократична, а не в тоталитарна държава. Нарича се избори. Но след като са отдали предпочитанията си на един или друг член на "специалната класа", те трябва да се оттеглят и да станат зрители на действието, а не негови участници. Така е при "правилно функциониращата" демокрация.
И това има своята логика. Зад тази позиция стои даже и впечатляващ морален принцип. Неоспоримият морален принцип е в това, че огромната част от обществото е прекалено глупава, за да разбира нещата. Ако тя се опита да участва в управлението на собствените си дела, просто ще обърка всичко. Ето защо би било неморално и погрешно да й се разреши да стори това. Трябва да опитомим "обърканото стадо", трябва да не му позволим да се разгневи, да стъпче и разруши нещата. Това е досущ същата логика, според която е неправилно да се позволи на тригодишно дете да пресече улицата. Вие не давате на тригодишното дете такава свобода, защото то не знае как да овладее тази свобода. Затова не бива и да позволявате на "обърканото стадо" да участва в действието. То просто ще обърка нещата.
Оттук следва, че се нуждаем от нещо, което да опитоми "обърканото стадо", и това нещо е революцията в изкуството на демокрацията: фабрикуването на съгласие. Медиите, училищата и масовата култура трябва да бъдат разделени. От една страна, чрез тях политическата класа и онези, които вземат решенията, трябва да създават някакво приемливо чувство за реалност, от друга страна, те самите трябва да насаждат и "правилни" вярвания и ценности. Сега си спомнете, че съществува една неизказана предпоставка. Дори отговорните хора чувстват нужда да крият от самите себе си, че тя е свързана с въпроса как са стигнали до позицията да имат власт да вземат решения. Начинът, по който са го сторили, разбира се, е чрез служене на истинската власт. Хората с "истинска" власт са онези, които притежават обществото и те са една доста тясна група. Ако "специалната класа" докаже, че може да служи на интересите им, то тогава тя става член на изпълнителната група. Това не трябва да се разчува. Хората в нея трябва да са си внушили убежденията и доктрините, които ще служат на интересите на властта. Докато не шлифоват в себе си това умение, те не могат да станат част от "специалната класа". И така, една част от образователната система е насочена към бъдещите отговорни мъже, към "специалната класа". Ценностите и интересите на властта трябва да врастнат дълбоко в тях. Само тогава те могат да станат част от "специалната класа". Останалата част от "обърканото стадо" просто трябва да бъде заблудена. Да се насочи вниманието й към нещо друго. Да се внимава да не навлече неприятности. Да е сигурно, че в най-добрия случай ще остане зрител на действието, отдавайки от време на време предпочитанията си на един или друг от истинските водачи, сред които и е разрешено да избира.
Този възглед е разработен и от много други хора. Всъщност той е доста конвенциален. Например един водещ съвременен теолог и външнополитически критик Рейнълд Нийбър, наричан понякога "теологът на истеблишмънта", гуру на Джордж Кенън и на интелектуалците около Кенеди казва, че "рационалността е много строго ограничено умение". Много малко хора го притежават. Повечето просто се водят от емоции и импулси. Тези, които притежават рационалност, трябва да създават необходимите илюзии и емоционално въздействащите свръхопростявания (Времето е наше! Да спрем разрухата, да възродим България! Заедно за България! Той е! Ние можем! - И. Ц.), за да държат наивните, простички хора повече или по-малко в курса на нещата. Това виждане се превръща в съществена част от съвременната политическа наука. През 20-те и началото на 30-те години Херълд Лосуел, основател на съвременната наука за комуникациите и един от водещите американски политически учени, обяснява, че ние не бива да се подаваме на "демократичния догматизъм", че хората най-добре сами преценяват собствените си интереси. Обаче не е така. Не те, а ние най-добре можем да преценим обществените интереси. Ето защо, според него, именно заради обикновения морал, ние не трябва да им даваме възможност да действат на основата на собствените си погрешни преценки. Това е лесно в така наречената тоталитарна, а в последствие и милитаристична държава. Просто държите сопата над главите на хората и ако някой мръдне извън строя, я стоварвате върху главата му. Но с това, че обществото става по-свободно и демократично, вие губите тази възможност. Ето защо е необходимо да се обръщате към средствата на пропагандата. Логиката е ясна. За демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава. Мъдро и добро, нали, защото общите интереси отново се изплъзват на "обърканото стадо". То не може да ги схване."
Модел на колонията.
"Туземците" не са способни да се управляват сами. Американците най-добре "разбират" техните интереси. Последното трябва да е тайна за "туземците". Трябва обаче да им се внушава, че ще се развиват по "американски" модел. Америка е еталон! Страна на победилата демокрация!
Такава е теорията. Практиката? "Туземците", следвайки "американския" модел, също трябва да се разделят на трите класи. С една малка подробност. "Истинската власт" и "специалната класа" имитират дейност, а по същество цялото "туземно" население влиза в състава на "обърканото стадо". Естествено, нещата все не стават като в Америка, но за това са виновни самите "туземци".
"Главният враг (на Америка) е местното население, туземците, които се опитват да откраднат "нашите" ресурси, намиращи се в "техните" страни, които са заразени от мъглявите и идеалистически цели от рода на права на човека, стандарт и свобода, които бидейки неразумни и изостанали, не искат да разберат, че тяхната "функция" е да бъдат допълнение към индустриалните икономики на Запада (включително японската) и да обслужват нуждите на привилегированите групи, които господстват в тези общества. Най-голямата опасност от тези туземни врагове произтича от това, че ако не ги спрем навреме, те могат да посеят вируса на независимостта, свободата и прекаления интерес към човешкото благоденствие, заразявайки по този начин съседните райони. ... Главните силови линии на тази мисъл са ясно изразени в "свръхсекретни" документи и прогнози, а понякога и в публични декларации, но те
липсват в политическите анализи, вестниците и повечето академични проучвания. Последното е в съгласие с втория най-важен принцип в политиката: идеологическата система трябва да изпълнява своята "функция" - да осигури желаното ниво на апатия и невежество сред населението и сред политически активните елити, разбира се, с изключение на онези, които не само контролират идеологията, но и определят, и прилагат политическата линия."
Да надникнем в по-интимните страни на "демократичният модел" в условията на неоколониализъм?
И така, "петата свобода" е правото на американците да се разпореждат със съдбата на други народи. "Моралното право" за това непосредствено следва от една екстраполация на модела на управление на метрополията. "Обърканото стадо" се замества от "туземното население". "Туземците" не могат да осъзнаят "правилно" своя интерес и на помощ идват те - американците. Всичко останало е почти същото. Почти, но не е същото.
Особено голяма е разликата в ролите на "туземната специална класа" и "специалната класа" в метрополията. "Туземната специална класа" е по-скоро "туземна колониална администрация". За нея се полагат специални "грижи". Американците не се престарават. Не е необходимо. Обикновено сред туземците се намират достатъчно продажни и неграмотни хора (нубийци), които са най-удобният материал за попълване на колониалната администрация.
"Туземният вожд" трябва да е слабо образован, по възможност с безличен или дори пародиен външен вид. По правило неговото поведение се моделира така, че да бъде презиран от съплеменниците му, готови почти по всяко време да го "сварят в казана".
Най-важното при "отглеждането" на "туземната колониална администрация" е да се елиминира всяка възможност за приемственост. Така туземците са лишени от възможността да си предават информация при смяната на екипите и дори на поколенията. Новият туземен вожд трябва да започне от нулата. Това най-сигурно става при "революция" или "преврат". При това първата задача на новия вожд е да изтреби в буквален или в преносен смисъл част от предишната, най-често стояща под самия връх, колониална администрация. Или ако използваме техническа терминология, "специалната класа" в метрополията е продукт на "непрекъснат производствен процес", а "туземната колониална администрация" е продукт на "дискретен производствен процес".
Тук трябва да отбележим, че методите, които използва "Империята на янките" не се различават много от руската имперска политика в България. Почти същият театър се разиграва и при имитацията на туземната "истинска власт". Е, и едните и другите получават привилегията да се перчат пред съплеменниците си. Ако слушат, получават награди. Цветни стъкълца, тенекиики, огнена вода.
Преди да преминем към кризата на властта в България, си заслужава да подредим още малко нещата.
Първо. У нас има една специфична особеност. Българо-руската дружба!
Странно защо повечето изследователи не отдават заслуженото на руския колониален опит в България. Особено след 9 септември 1944 г. Накратко, след 9 септември 1944 г. отношенията между Русия и България са прототип на т. нар. неоколониален модел, заменил класическия колониализъм, широко практикуван от западните демокрации. Смятам, че една от тайните за успеха на неоколониалната политика на САЩ през 20 век е именно прилагането на система на подчинение, твърде близка до руската политика в България. Вместо старата колониална практика, основаваща се на колониална администрация, обеспечена кадрово от метрополията (напр. Ост-Индийската компания), американците предложиха “свобода” на колониите. Така Америка успя да измести в редица региони на света класическите империи Великобритания, Франция, Испания, Холандия и Португалия.
Искам да отворя една скоба. Русия включва България в геополитическите си планове поне от началото на 18 век. За близо 200 г. Русия е разработила широка агентурна мрежа у нас. Не е трудно да се види, че много от руските агенти в България получават тази “привилегия” по наследство. Позволявам си да мисля, че издигането на г-н Мартин Заимов за шеф на борда е един “реверанс към заслугите” на неговия род. Достатъчно е само да припомним, че дядо на Мартин Заимов е ген. Владимир Заимов, разстрелян преди 9 септември 1944 г. за шпионаж в полза на СССР. А начинът, по който г-н Заимов стана шеф на борда, навява на мисълта за носталгия по времето на парашутистите и подводничарите.
Второ. Разликата в двата модела има своите основания преди всичко в икономическата база в метрополията и колонията. Америка е суперсила и в икономическо и във военно отношение. Около 5 процента от американците са богати, или свръхбогати. Доходите им са над 100 хил. долара годишно. Под тях е т. нар "средна класа" (35 процента). Представителите на средната класа имат предимно собствен бизнес и доходи между 45 хил. и 100 хил. долара годишно. Има още една категория - наемни работници (40 процента), доходите на които достигат долната граница на доходите на средната класа. Бедните в Америка (20 процента) имат доходи под 18 хил. долара годишно (“чертата на бедност” за едно четиричленно семейство е определена на 15 хил. долара годишно), т. е. 1500 долара месечно - мечта за много от нашите политици и бизнесмени. В Америка уважават богатите. Почти всички си плащат данъците. Икономиката в сянка е около 10 процента - един от най- ниските в света. Високите доходи и консенсусът по отношение на фундаменталните ценности определят работоспособността на модела.
Друго е положението в колониите. Шепа свръхбогати, които са загърбили националните интереси и огромно мизерстващо мнозинство. Мафиотна икономика и липса на консенсус за фундаменталните ценности. Вечно търсене на нови пътища и попадане в нови капани.
Надявам се стана ясно, че когато говорим за власт, първо трябва да определим за каква държава става въпрос. За Америка или за България? В страни като България структурата на властта е пирамида, на върха на която е отношението между външни фактори и туземната колониална администрация. Москва командваше Живков. Днешните наши управници също гледат навън.
Какво е криза на властта.
Ленин определя кризата на властта (той използва революционна ситуация), като състояние на обществото, при което “
върховете не могат да управляват по старому, а низините не искат да живеят по старому”. Но днес нещата не са така.
Събитията около 10 ноември 1989 г. имат смисъл на криза на властта. Москва стартира промени в европейските си сателити, промени, станали известни като революциите от 1989 г. Видимата страна на тези революции бе коренната промяна на официалната власт. Терминът революции също е коректен, защото промените в Източния блок засегнаха фундамента на социалистическата държава - триединната икономическа, политическа и идеологическа структура на обществото. Наследниците на Ленин обаче извършиха контролирана революция - т. нар. революция отгоре. За нея Ленин би дал друга формулировка:
“Върховете не искат да живеят и управляват по старому, а низините не знаят какво искат”.
С избирането на Желев за председател-президент, завърши кризата на властта. Смените на сини и червени, на президенти, на изпълнителна и законодателна власт, бе израз на нов тип официална власт. Независимо че в медийното пространство не веднъж бе лансирана версия за политическа криза, нещата се развиваха спокойно - политическите кризи са атрибут на демокрацията. Тежестите на управлението сваляха едно правителство и издигаха следващото, но това бе в реда на нещата. Това следва от същината на политиката.
Защо смятам, че се задава нова криза на властта? Какви са причините? Кои са признаците?
Разграбването на страната, довело до рязък спад на условията за живот, бързо изхабява официалната власт. И най-доверчивите разбраха, че смяната на правителствата, че смяната на цвета на официалната власт, има малко отношение към това, което се случва в България. “Демократичният модел” закуца. Това е политическата причина за кризата на властта. Но тази причина има вторичен характер. Има първична причина.
България е под натиска на един глобален процес - отмиране на националната държава. Това обезсмисля националната идея за силна и независима българска държава. Това обезсмисля идеята на българското национално Възраждане, идея, многократно поругана от вътрешни и външни користни интереси.
Има и икономическа причина. След 1989 г., след разтурянето на СИВ, българската икономика изпадна в критично състояние. Да, решението бе в структурна реформа. Вместо това се започна едно безкрайно надлъгване, в основата на което бяха далеч по-несъществените проблеми реституция и приватизация. Сърцевината на структурната реформа е първичният въпрос на всяко общество: Какво и в какви количества ще произвежда? Как ще произвежда и как ще се разпределя са много важни, но в случая второстепенни въпроси. “Елитът” се захвана с третия въпрос. Така започна безпрецедентен в историята на България процес - трансформация на националния капитал в лично богатство. Започна “пир сред чума”! За сметка на безконтролен износ на стоки и суровини делът на инвестициите в структурата на разпределение на БВП спадна неколкократно под необходимия минимум за възпроизводство на капитала. Катастрофата тепърва предстои. Със всичките социални и политически последици.
Посткомунизмът укрепи икономическите позиции на мафията. Мафията контролира търговията и производството. На най-високото ниво тя успя да “приватизира” държавните структури и да ги използва като инструмент за реализиране на целите си. По-ниските нива също изградиха свои структури.
Има обаче една особеност. Мафиотните структури се изграждат на тъмно. Няма пленуми и конгреси. Това позволява изграждане и на не напълно контролирани престъпни образувания. Те трябва да бъдат овладяни, за да няма големи изненади.
Още нещо. Родната мафия има външни връзки. Най-голямата печалба се реализира чрез износ на стоки. Печалбата е пропорционална на разликата между изкупните цени, обикновено налагани силово на производителите, и цените, на които се продава стоката навън. Навън се работи с не много чисти партньори, които също реализират печалба, доста по-висока от нормалната за техните страни. Това води до реакция от засегнатите субекти. Тя се усеща, както на политическо ниво, така и по атаките в чуждите медии. Ако мафията не се откаже от извоюваната “норма на печалба”, а това може да става предимно за сметка на “вътрешни резерви”, положението на българина ще става все по-тежко. “Демокрацията” ще заскърца още по-силно.
Има още нещо. Външният свят първоначално подкрепи мафиотизирането на страната. Той си затвори очите докато родните мафиоти ограбваха българите. Родните главатари не можаха да разберат, че тук се крие една клопка. Не разбраха, че играят срещу интересите на България и в последна сметка, в по-далечна перспектива, срещу своите интереси.
Сега родната мафия е притисната в менгеме. Отдолу е народa, а отгоре чуждите икономически и политически интереси. Тези интереси все по-ясно прозират в действията на правителството на Костов. Това подсказва, че сегашната форма на официална власт става все по-негодна. ..."
19 - 21 август 1997 г.
Добре, че сега е съвсем друго вече.
Истинско.