Предупреждението за човешкото насилие разкрито в „Нежната спирала”
В своето творчество Йордан Радичков интерпретира по особено поетичен начин вечните проблеми на битието, вълнувайки се от човешкото посегателство върху съвършенството на природата-агресия, породена от често пренебрегваната истина, че човекът е част от тази природа и нейното опазване е неотменен негов дълг.
Разказът „Нежната спирала” е нравствено послание за ненасилие, което писателят реализира чрез метафорични образи. Те рязко контрастират на живота и неговото многообразие, материализирани в грубо завъртения срещу шипковия храст камшик, както и в изстрела, отнел живота на дивия гълъб.
На фона на снежния пейзаж, обгръщащ със своята ледена враждебност пътуващите с шейна ловци, Йордан Радичков споделя своите нравствено-етични размисли, извеждайки ги до общозначими обобщения за безценността на всяка частица от природата, а аз-повествованието създава особена атмосфера на интимност и съкровеност.
Заглавието на разказа символизира безкрайността и хармонията на живота - красив в своята повторяемост и в същото време - многолик и вечен. Но още самото начало на разказа загатва и за дисхармонията, която човекът създава около себе си. И това внушение, концентрирано в епитета „враждебна” и цветовото обагря не в сиво-бяло, създава усещането за призрачна нереалност. Олицетворената природа провокира художествения размисъл на Радичков, открил човешките изяви в окръжаващия го свят: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо... ”
Отчуждение изпълва природния разум. Неслучайно „бялата равнина” се „изтегля”. Деликатно се дистанцира от човека, запазвайки кръговратната циклична повторяемост на живота. „Смълчаната гора” притихва пред усетеното насилие, стаено в човешката душа.
Шипковият храст, отрупан с ярки червени плодове, се откроява на фона на бялата пустош и този контраст изостря вниманието, насища сетивата с тревога. Последвалата човешка агресия срещу шипковия храст естествено предизвиква алюзии за неговата същност на живо същество, унизено с удар на камшик през лицето. Като знак за неприемане на извършеното насилие е внезапното изчезване на храста. За ловеца това е мистерия, а за писателя паралелът между шипковия храст и човека извиква натрапчивия спомен за Методи Андонов, единствения човек, идентифициран в разказа със собствено име. Оживява споменът за приятеля, който с „фанатичен” поглед оглежда от всички страни шипковия храст и недоумява пред неговата близост с човека. Замерван със снежни топки, храстът трепва като живо същество и очите му като на разбойник играят на всички страни. В съзнанието на възкръсналия чрез спомена приятел е извикана представата за същия този храст, „ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове”, и поставен на сцената като декор. Възхищението, което той предизвиква у режисьора, е всъщност едно философско обобщение за мислещата личност, която е престанала „да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса”. Той иска да я разкъса и да над-никне зад нея, да открие същността на нещата, „нещо извънредно и важно”. Затова някак естествено от тези философски размисли се поражда и разочарованието от ранната смърт на Методи Андонов, изтръгнат от живота, подобно на шипковия храст: „Мигар са й малко на природата шипковите храсти, та изтръгна с корен от сърцата ни и този шипков храст, за да го погне по петите из своята снежна пустош? ”
Завръщането от спомена в реалността сблъсква разказвача с ново насилие над природата. Този път ловците убиват див гълъб от ятото, появило се спокойно и плавно на сивото небе. Мощният размах на крилете на една от птиците е последван от залюляване и малък кръг, изразяващи недоумение от този гръм. Умиращата птица описва в небето спираловидни кръгове, които постепенно се стесняват и превръщат тази дивна красота в „сива дрипа”, стремително падаща надолу. Изчезването на дивия гълъб е ново свидетелство на човешкото насилие. Затова то поражда отново визията за шипковия храст, който се превръща в нравствен коректив на човешката агресия.
Върху дълбокия сняг, покриващ бялата, стелеща се чиста и светла равнина, без нито една драскотина и без ни една прашинка върху нея, остават отпечатани алените капки кръв на гълъба, изписващи кръгове, подобни на спирала. Човекът е респектиран пред тези категорични знаци на насилието, очертани ярко върху девствената пустош. Красивият див гълъб, чийто живот е отнет от изстрела, изстисква бавно кръвта от себе си, „за да допише с неясни кръгове и спирали своето последно послание върху бялата равнина, последната фраза на своя живот”. Естествено е в този момент човешкият поглед да бъде отправен към небето. Тази максимална разтегленост на белетристичното пространство носи внушението за физическа отдалеченост между земя и небе, която може да бъде преодоляна чрез космическата, духовната хармония.
Фразата, изписана с кръвта на гълъба, е и проклятие срещу насилието, и завещание към другите птици, и отпечатък на внезапния житейски финал. Знак за това, че тя разтърсва дълбоко душите на ловците, е общото неловко мълчание. Те се оттеглят назад, където, с втренчени, изпълнени с ням упрек очи, шипковият храст отделя хората от парадоксално нежните дъги и спирали, изписани върху снега от падащия, смъртно ранен гълъб.
След посегателството срещу съвършената красота на природата, персонифицирана в бавния „полет” към смъртта на дивия гълъб, човекът неизбежно е развълнуван и в душата му зазвъняват други струни - „подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст”, които очертават и усукват в нея „неясни, но нежни кръгове и спирали”. Тяхното наличие е израз на авторовия оптимизъм, че образите на насилието са обречени, че човекът все по-често ще се вглежда в себе си, ще се порови в най-сакралните кътчета на своята природна същност и променен, и прогледнал, ще бъде част от хармонията, а не нейна заплаха. Това е и голямото нравствено-етично послание на Радичков към нашето съвремие.
