Джефри Сакс: Опасният простодушен разказ на Запада за Русия и Китай
Основният наратив на Запада е вграден в стратегията за национална сигурност на САЩ. Основната идея на САЩ е, че Китай и Русия са непримирими врагове, които „се опитват да подкопаят американската сигурност и просперитет“. Тези страни, според САЩ, са „решени да направят икономиките си по-малко свободни и по-малко справедливи, да разширят армията си и да контролират информацията и данните, за да репресират своите общества и да разширят влиянието си“. Иронията е, че от 1980 г. САЩ са участвали в поне 15 отвъдморски войни (Афганистан, Ирак, Либия, Панама, Сърбия, Сирия и Йемен са само няколко от тях), докато Китай не е бил в нито една, а Русия само в една (Сирия) извън бившия Съветски съюз. САЩ имат военни бази в 85 страни, Китай в 3 и Русия в 1 (Сирия) извън бившия Съветски съюз.
Президентът Джо Байдън разпространява тази басня, заявявайки, че най-голямото предизвикателство на нашето време е конкуренцията с автокрациите, които „се стремят да увеличат собствената си власт, да изнасят и разширяват влиянието си по света и оправдават своите репресивни политики и практики като по-ефективен начин за справяне с днешните предизвикателства." Стратегията за сигурност на САЩ не е дело на който и да е президент на САЩ, а на американската система за сигурност, която е до голяма степен автономна и действа зад стена от секретност.
Прекомерният страх от Китай и Русия се продава на западната общественост чрез манипулиране на фактите. Едно поколение по-рано Джордж У. Буш-младши продаде на обществото идеята, че най-голямата заплаха за Америка е ислямският фундаментализъм, без да споменава, че ЦРУ със Саудитска Арабия и други страни е създало, финансирало и разположило джихадистите в Афганистан, Сирия и другаде, за да се бият във войните на Америка. Или помислете за нахлуването на Съветския съюз в Афганистан през 1980 г., което беше описано в западните медии като акт на непредизвикано вероломство.
Години по-късно научихме, че съветската инвазия всъщност е била предшествана от операция на ЦРУ, предназначена да провокира съветската инвазия! Същата дезинформация се случи и по отношение на Сирия. Западната преса е пълна с взаимни обвинения срещу военната помощ на Путин за сирийския Башар ал-Асад в началото на 2015 г., без да се споменава, че САЩ подкрепиха свалянето на ал-Асад в началото на 2011 г., като и че ЦРУ финансира голяма операция (Timber Sycamore) за свалянето на Асад години преди пристигането на Русия.
Или още по-скоро, когато председателят на Камарата на представителите на САЩ Нанси Пелоси безразсъдно отлетя за Тайван въпреки предупрежденията на Китай, никой външен министър от Г-7 не разкритикува провокацията на Пелоси, но министрите от Г-7 заедно остро критикуваха „свръхреакцията“ на Китай към пътуването на Пелоси. Западният разказ за войната в Украйна е, че това е непровокирана атака от страна на Путин в стремежа да се възроди Руската империя. И все пак, истинската история започва с обещанието на Запада към съветския президент Михаил Горбачов, че НАТО няма да се разширява на изток, последвано от четири вълни на разширяване на НАТО: през 1999 г., включвайки три централноевропейски държави; през 2004 г., когато се включват още 7, включително черноморските и балтийските държави; през 2008 г., като се ангажира да се разшири с Украйна и Грузия; и през 2022 г., когато бяпа поканени в НАТО четирима лидери от Азиатско-тихоокеанския регион, за да се прицелят в Китай.
Западните медии също не споменават ролята на САЩ в свалянето на проруския президент на Украйна Виктор Янукович през 2014 г.; неуспеха на правителствата на Франция и Германия да бъдат гаранти по споразумението Минск II и да притиснат Украйна да изпълни ангажиментите си; огромните американски въоръжения, изпратени в Украйна по време на администрациите на Тръмп и Байдън в навечерието на войната; нито отказа на САЩ да преговаря с Путин за разширяването на НАТО към Украйна.
Разбира се, НАТО казва, че това е с чисто отбранителна цел, така че Путин няма от какво да се страхува. С други думи, Путин не трябва да обръща внимание на операциите на ЦРУ в Афганистан и Сирия; на бомбардировките на НАТО над Сърбия през 1999 г.; на свалянето на Муамар Кадафи от НАТО през 2011 г.; на окупацията на Афганистан от НАТО за 15 години; нито на „гафа“ на Байдън, призоваващ към свалянето на Путин (което, разбира се, изобщо не беше гаф); нито на министъра на отбраната на САЩ Лойд Остин, който заявяви, че целта на войната на САЩ в Украйна е отслабването на Русия.
В основата на всичко това е опитът на САЩ да останат световната хегемонна сила, като увеличават военните съюзи по света, за да сдържат или победят Китай и Русия. Това е опасна, измамна и остаряла идея. САЩ имат едва 4,2% от световното население, а сега едва 16% от световния БВП (измерен по международни цени). Всъщност комбинираният БВП на Г-7 сега е по-малък от този на БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), докато населението на Г-7 е само 6% от света в сравнение с 41 процента в БРИКС.
Има само една страна, чиято самодекларирана фантазия е да бъде доминиращата сила в света - САЩ. Крайно време е САЩ да признаят истинските източници на сигурност: вътрешно социално сближаване и отговорно сътрудничество с останалия свят, а не илюзията за хегемония. С такава преразгледана външна политика САЩ и техните съюзници биха избегнали война с Китай и Русия и биха позволили на света да се изправи пред безбройните си екологични, енергийни, хранителни и социални кризи.
И най-вече, в този момент на изключителна опасност, европейските лидери трябва преди всичко да търсят истинския източник на европейска сигурност: не хегемонията на САЩ, а европейските споразумения за сигурност, които зачитат легитимните интереси на сигурността на всички европейски нации, със сигурност включително Украйна, но също и Русия, която продължава да се съпротивлява на разширяването на НАТО в Черно море. Европа трябва да се замисли върху факта, че неразширяването на НАТО и изпълнението на споразуменията от Минск II биха предотвратили тази ужасна война в Украйна. На този етап дипломацията, а не военната ескалация, е истинският път към европейската и глобалната сигурност.
