Вискяр Градинаров
Well-Known Member
От: България 2014 - деградация на държавата. Или?
България 2014 - деградация на държавата. Или?
- Автор Вискяр Градинаров
- Начална дата
Вискяр Градинаров
Well-Known Member
Обикалям си аз днес по институции. Защото ми трябват документи. От онези, стандартните, за липса на задължения и т.н. Дето по закон никоя администрация не трябва да ги иска. Ама на практика ти ги искат на всяка крачка.
Влизам в Институция 1, от местен характер. Тегля си билетче от машината. Все пак електронизация, нали, модерни сме. На билетчето пише „номер 47, хора на опашката – 6; време за изчакване – 89минути“. Вътрешно простенвам. Програмата ще ми се наруши. Решавам да изчакам малко, да видя как се развива административния живот. Все пак старо куче съм, кой знае какво може да стане. Подпирам се на един шкаф в коридорчето, между бабка с бастун и чичо с видимо тегло над 150кг., и с мила усмивка на лице се приготвям за Голямото чакане. Другите двайсетина човека са заели подобни пози наоколо. Коридорчето е малко, чувстваме се като в автобус 94 по време на изпити. Помагам на бабата да си вземе номерче. До сега е чакала половин час без да разбере какво трябва да направи. Давам химикалка на запъхтян мъж. Упътвам семейство къде да търсят декларации, за да ги попълнят. Нали разбирам от електронно управление, та електронно знам на кое гише каква декларация дават. Изобщо гледам да се държа като любезния лос…
От една стая излиза чиновничка. Не може да се сбърка. С прическа от добрите години на СиСи Кеч, елече тип работно, и самодоволна физиономия, все едно е поне любовница на Тръмп. В едната ръка държи пластмасова чашка кафе. В другата - кутия цигари. Демонстративно заключва вратата на стаята и тръгва бавно навън. Пушенето си е важна работа, част от процедурата.
Охраната на Институция 1 е стар дядо. Ама като казвам стар, имам предвид легендарно древен. Сигурно е ветеран от Първата световна. Или от Руско-турската освободителна. Само артритът го задържа прав. Мъчителната гледка как прави две крачки те сграбчва за гърлото и ти идва да го вдигнеш и занесеш до крайната дестинация на метър по-нататък. Ако банда нагли охлюви изтърбушат Институцията, ще избягат стремглаво, преди той даже да разбере. Бабката вече има номерче (дето аз й го дадох, пак да се похваля), но няма движение и не я викат. Решава да е активна и да си търси правата. Затрополва с бастуна към охранителя и започва с въпросите: „Ама дали те не са в обедна почивка?“. Охраната се опитва да отговори. Трудно му е. Все пак не е първа младост. То май не е и втора, и трета. А както знаем след всички Младости следват Камбаните, ама да не ставаме лоши. Най-тъжното е, че бабата недочува. Ама така недочува, че и среден термоядрен взрив да удари до нас, пак ще се озърне и ще каже: „А, какво?“ Решавам да ги оставя да си говорят. След малко крещене вече съжалявам за решението си. Всички леко се напрягат. Леко. Намесвам се. Успокоявам бабата, че жената не е в обедна почивка. А ей сега ще се върне. Малко ми е гузно, че лъжа така. За компенсация помагам на дядото, т.е. строгия охранител, да преодолее огромното двуметрово разстояние до стола си. Той изглежда доволен. Но не сяда. Не може май. Спирам да мисля за тях.
С другите хора си разменяме шеги. Всеки коментира какво му трябва. Обсъждаме стратегии и тактики за справяне с администрацията. Изпъквам с една две идеи. Всички ме гледат впечатлено. Знаех си, че онази инвестиция от една година в Голямата Бяла Сграда някой ден ще се изплати. Вече сме си близки. Показваме си снимки на телефоните. Разменяме рецепти. Поканен съм на три рождени дни и една сватба. Животът се приспособява към всичко. Сякаш сме си живели така от десетилетия.
След час съм разтърсен. Дошъл е моят ред. Изтеглили са ми номерчето. Сякаш от лотарията. Всички ме поздравяват, тупат ме по рамото, последни съвети и препоръки за из път… Влизам. В Стаята. Там ме очаква Човекът. Аз съм отворен тип, не се смущавам лесно. С широка усмивка казвам за кой документ съм дошъл. Човекът ме пита дали искам веднага да го взема или ще дойда друг ден. Сърцето ми се свива. Искам пак да съм с новото си семейство, да видя новите си приятели, да разбера какво правят. Но решително потушавам подобни еретични мисли. Изтръгвам всяка капка топлина от душата си. Смело казвам, че сега ще го взема. Независимо от цената. Човекът само отвръща: „Тогава трябва да излезете, да си вземете номерче, да изчакате реда си, да платите на касата и пак да дойдете тук.“
Нещо в мен се прекършва. При мисълта, че трябва да преживея същото, и то два пъти, ми става зле. Човекът ме поглежда и казва: „Спокойно, там бързо стават нещата. Те, касиерките само пари прибират. Не вършат истинска работа като нас.“ Безмълвен пред „истинската работа“ на вадещия справки, излизам в коридорчето. Посреща ме вълна от радостни викове и поздрави. Те, хората, народът, се радват. Още един успял да се измъкне от лапите на Институцията. Не ги поглеждам. Не мога. Само отивам до Машината, натискам копче и си взимам номерче. Всичко замира около мен. Хората млъкват. Провалил съм се. Не съм успял да приключа. Пак съм на Опашката. Това вечно гладно чудовище ненаситно…
За щастие в касата работят бързо. Плащам крупните 12 лв. и с поредното листче в ръка се връщам при Човека. Той с неодобрение го проверява. Сякаш е недоволен, че не съм се отказал. С въздишка вижда, че няма какво повече да измисли. И пристъпва към свещослужението. А именно: Издаването на Удостоверението. Т.е. натисна копчето „принт“ на някакъв софтуер. И отиде до принтера, за да го вземе. След това бавно и методично изпълни следната поредица действия:
Внимателно отиде до шкафа.
Внимателно взе кутия с Печат.
Внимателно се върна на бюрото.
Внимателно извади от кутията плик с Печата.
Внимателно извади от плика Печата.
Внимателно се прицели с Печата. (две минути по часовник)
Внимателно сложи печата.
Внимателно прибра Печата в плика.
Внимателно прибра плика с Печата в кутията.
Внимателно отиде до шкафа.
Внимателно прибра кутията с Печата в шкафа.
Тук го четете бързо. Там всичко се развиваше… внимателно. Като в паралелна реалност. Или като Нео в Матрицата. Странното беше, че Човекът беше млад. Около 30г. Но се движеше с онези сковани движения на опитен администратор, че и Имперските крачещи канонерки щяха да изглеждат като грациозни лебеди. Сякаш Трипио беше ръждясал и скован от студ, но се опитва да се движи. Сякаш гледах Завръщането на Мумията 8: Разпадът на старата мумия.
Човекът каза: „Печатът не ми изглежда добре. Искате ли да го сложа отново?“ При идеята, че този човек ще ми слага каквото и да е, и то по описаната по-горе процедура, благодарих мило, изтръгнах си документа от ръцете му и изчезнах.
Навън хората се жениха и развеждаха, раждаха и умираха, звездите изразходваха горивото си и се свиваха в гравитационен колапс, епохи и еони отминаваха. Аз бях успял да си взема Удостоверението. Другата седмица съм в Институция 2. Пожелайте ми успех!
Влизам в Институция 1, от местен характер. Тегля си билетче от машината. Все пак електронизация, нали, модерни сме. На билетчето пише „номер 47, хора на опашката – 6; време за изчакване – 89минути“. Вътрешно простенвам. Програмата ще ми се наруши. Решавам да изчакам малко, да видя как се развива административния живот. Все пак старо куче съм, кой знае какво може да стане. Подпирам се на един шкаф в коридорчето, между бабка с бастун и чичо с видимо тегло над 150кг., и с мила усмивка на лице се приготвям за Голямото чакане. Другите двайсетина човека са заели подобни пози наоколо. Коридорчето е малко, чувстваме се като в автобус 94 по време на изпити. Помагам на бабата да си вземе номерче. До сега е чакала половин час без да разбере какво трябва да направи. Давам химикалка на запъхтян мъж. Упътвам семейство къде да търсят декларации, за да ги попълнят. Нали разбирам от електронно управление, та електронно знам на кое гише каква декларация дават. Изобщо гледам да се държа като любезния лос…
От една стая излиза чиновничка. Не може да се сбърка. С прическа от добрите години на СиСи Кеч, елече тип работно, и самодоволна физиономия, все едно е поне любовница на Тръмп. В едната ръка държи пластмасова чашка кафе. В другата - кутия цигари. Демонстративно заключва вратата на стаята и тръгва бавно навън. Пушенето си е важна работа, част от процедурата.
Охраната на Институция 1 е стар дядо. Ама като казвам стар, имам предвид легендарно древен. Сигурно е ветеран от Първата световна. Или от Руско-турската освободителна. Само артритът го задържа прав. Мъчителната гледка как прави две крачки те сграбчва за гърлото и ти идва да го вдигнеш и занесеш до крайната дестинация на метър по-нататък. Ако банда нагли охлюви изтърбушат Институцията, ще избягат стремглаво, преди той даже да разбере. Бабката вече има номерче (дето аз й го дадох, пак да се похваля), но няма движение и не я викат. Решава да е активна и да си търси правата. Затрополва с бастуна към охранителя и започва с въпросите: „Ама дали те не са в обедна почивка?“. Охраната се опитва да отговори. Трудно му е. Все пак не е първа младост. То май не е и втора, и трета. А както знаем след всички Младости следват Камбаните, ама да не ставаме лоши. Най-тъжното е, че бабата недочува. Ама така недочува, че и среден термоядрен взрив да удари до нас, пак ще се озърне и ще каже: „А, какво?“ Решавам да ги оставя да си говорят. След малко крещене вече съжалявам за решението си. Всички леко се напрягат. Леко. Намесвам се. Успокоявам бабата, че жената не е в обедна почивка. А ей сега ще се върне. Малко ми е гузно, че лъжа така. За компенсация помагам на дядото, т.е. строгия охранител, да преодолее огромното двуметрово разстояние до стола си. Той изглежда доволен. Но не сяда. Не може май. Спирам да мисля за тях.
С другите хора си разменяме шеги. Всеки коментира какво му трябва. Обсъждаме стратегии и тактики за справяне с администрацията. Изпъквам с една две идеи. Всички ме гледат впечатлено. Знаех си, че онази инвестиция от една година в Голямата Бяла Сграда някой ден ще се изплати. Вече сме си близки. Показваме си снимки на телефоните. Разменяме рецепти. Поканен съм на три рождени дни и една сватба. Животът се приспособява към всичко. Сякаш сме си живели така от десетилетия.
След час съм разтърсен. Дошъл е моят ред. Изтеглили са ми номерчето. Сякаш от лотарията. Всички ме поздравяват, тупат ме по рамото, последни съвети и препоръки за из път… Влизам. В Стаята. Там ме очаква Човекът. Аз съм отворен тип, не се смущавам лесно. С широка усмивка казвам за кой документ съм дошъл. Човекът ме пита дали искам веднага да го взема или ще дойда друг ден. Сърцето ми се свива. Искам пак да съм с новото си семейство, да видя новите си приятели, да разбера какво правят. Но решително потушавам подобни еретични мисли. Изтръгвам всяка капка топлина от душата си. Смело казвам, че сега ще го взема. Независимо от цената. Човекът само отвръща: „Тогава трябва да излезете, да си вземете номерче, да изчакате реда си, да платите на касата и пак да дойдете тук.“
Нещо в мен се прекършва. При мисълта, че трябва да преживея същото, и то два пъти, ми става зле. Човекът ме поглежда и казва: „Спокойно, там бързо стават нещата. Те, касиерките само пари прибират. Не вършат истинска работа като нас.“ Безмълвен пред „истинската работа“ на вадещия справки, излизам в коридорчето. Посреща ме вълна от радостни викове и поздрави. Те, хората, народът, се радват. Още един успял да се измъкне от лапите на Институцията. Не ги поглеждам. Не мога. Само отивам до Машината, натискам копче и си взимам номерче. Всичко замира около мен. Хората млъкват. Провалил съм се. Не съм успял да приключа. Пак съм на Опашката. Това вечно гладно чудовище ненаситно…
За щастие в касата работят бързо. Плащам крупните 12 лв. и с поредното листче в ръка се връщам при Човека. Той с неодобрение го проверява. Сякаш е недоволен, че не съм се отказал. С въздишка вижда, че няма какво повече да измисли. И пристъпва към свещослужението. А именно: Издаването на Удостоверението. Т.е. натисна копчето „принт“ на някакъв софтуер. И отиде до принтера, за да го вземе. След това бавно и методично изпълни следната поредица действия:
Внимателно отиде до шкафа.
Внимателно взе кутия с Печат.
Внимателно се върна на бюрото.
Внимателно извади от кутията плик с Печата.
Внимателно извади от плика Печата.
Внимателно се прицели с Печата. (две минути по часовник)
Внимателно сложи печата.
Внимателно прибра Печата в плика.
Внимателно прибра плика с Печата в кутията.
Внимателно отиде до шкафа.
Внимателно прибра кутията с Печата в шкафа.
Тук го четете бързо. Там всичко се развиваше… внимателно. Като в паралелна реалност. Или като Нео в Матрицата. Странното беше, че Човекът беше млад. Около 30г. Но се движеше с онези сковани движения на опитен администратор, че и Имперските крачещи канонерки щяха да изглеждат като грациозни лебеди. Сякаш Трипио беше ръждясал и скован от студ, но се опитва да се движи. Сякаш гледах Завръщането на Мумията 8: Разпадът на старата мумия.
Човекът каза: „Печатът не ми изглежда добре. Искате ли да го сложа отново?“ При идеята, че този човек ще ми слага каквото и да е, и то по описаната по-горе процедура, благодарих мило, изтръгнах си документа от ръцете му и изчезнах.
Навън хората се жениха и развеждаха, раждаха и умираха, звездите изразходваха горивото си и се свиваха в гравитационен колапс, епохи и еони отминаваха. Аз бях успял да си взема Удостоверението. Другата седмица съм в Институция 2. Пожелайте ми успех!
Sky
Well-Known Member
Не е той автора.
Вискяр Градинаров
Well-Known Member
БулГания тудей...
Pavlin_Kralev
Active Member
Тук би било интересно, защо мобилните опертори отказват документ за "Липса на задължения", след приключване на договор, когато всичко е платено.