От: За птиците и природата - Градина Вискяр
Понеже се говори за птиците тук, нека да пусна една интересна статия от ръководителя на Българската Орнитоцентрала
Незнаех , че сокол е древнобългарска дума означаваща "слънцеподобен". Има и още много интересни исторически факти със споменати източници и документи.
Изводите подкрепят автохтонната теория за произхода на българите.
Сокол - древнобългарски имена на птиците,
/проф. Димитър Нанкинов, орнитолог, д-р на биологическите науки/
Сокол. Това древнобългарско име обединява обширната група на неголемите
соколоподобни птици, представители на род Falco (10 вида в съвременната
българска орнитофауна). Названието е с индоевропейски произход и предполагаме,
че е възникнало първоначално като име на сокола-скитник (Falco peregrinus).
Името може да е произлязло от древнобългарското словосъчетание со-кол, от “со”,
означаващо “като” (“подобен”) и “кол” (“коло”) – “слънце”, “кръг”, т.е. сокол
означава “слънцеподобен” (“като слънце”). Изображение на сокол намираме
отпреди 7000 години в тракийското йероглифно (пиктографско) писмо (с
означение Бог Син, Божи Син, Божествен Син) във Фригия, в Тракийската книга на
мъртвите и в тракийската Библия на бесите (Гайд 2006, а, б, 2007). Там
пиктограмът на Божия Син (с произношение “Шири”) се произнася също
като “Баг” (Бег, Бог = божествен сокол), откъдето твърде вероятно произлиза
думата “Бог” в българския език. На рисунка от около 3300 г. пр.н.е., показваща
битка на кораби в делтата на река Нил, когато траките колонизират Северен
Египет, е изобразен кораб със сокол, означаващ “корабът на единствения Божи
Син”.
В папируса на Ани (“Книгата на мъртвите”, 1500 г.пр.н.е.) “Шири- Кхрису”,
т.е. “Божи Син”, е изобразен с глава на сокол (Гайд, 2008 ), приличаща на глава на
подвида далматински соколи (Falco biarmicus erlangeri), обитаващ Северна Африка.
Според същия автор и до днес в българския език се е съхранил израза “Сине мой,
Соколе мой”, което показва елементи на приемственост от траките в българския
език.
В “Книгата на мъртвите” богът на плодородието и покровител на мъртвите се
казва “Сокар” и е изобразен с глава на сокол и островърха корона. “Сивият бял
сокол” често се възпява в българските народни песни. В старо време царете и
болярите го приучвали да им лови дребен дивеч. И Бог, и хората си служат с него
като с вестител. Будните и юначни момци се оприличават на соколи, а спретнатите
хубавици – на геракини – соколици (Славейков, 1924). Соколът е “юнашка птица”
и в стихотворението “Хаджи Димитър” на Христо Ботев. В стара народна песен от
Северна Добруджа свети Никола е представен възседнал на сокол (Добрев, 2007). В
древнобългарската литература съществувало словосъчетанието “ясен сокол”, “ясно
слънце”, “ясна звездица”, “ясна месечина”, “ясно време” (Геров, 1904),
където “ясен” е със
значение “светъл”, “бистър’, “чист’, “красен’, “ведър’, “бляскав”, т.е. ясен сокол
означава ясен като слънце, чист като слънце … “Ясен сокол” откриваме в редица
средновековни книжовни паметници, намерени в Русия, но написани на
древнобългарски език, повечето представляващи части или компилации на части
от “Цар Симеоновия Съборник” – енциклопедията на 10 век, обединяваща в 4 тома
784 отделни съчинения и съдържаща в себе си почти всички въпроси на културата,
изкуството, книжнината и политическия живот на Първото българско царство
(Чилингиров, 2007).
След многократните преселвания на българите от Балканите към Мала и Средна
Азия и към Европа и създаването на редица български държави името е заимствано
от живеещите с тях или близо до тях славянски и други народи. Както пише Л.
Булахорски (1948 ), това заимстване е станало в дълбока древност, в епохата,
когато всички славяни са говорели един език (древнобългарски език). Интересно
е, че в Русия и Украйна, където са живели и живеят много българи името сокол
се произнася както в съвременна България, т.е с ударение върху втората сричка,
а в другите райони на тези страни името се произнася с ударение върху първата
сричка. С малки изключения древнобългарското име сокол (соколь) е запазено в
съвременните славянски езици: руски – сокол, украински – сокол, сокiл, сокял,
беларуски – сокол, чешки- sokol, словашки – sokol, полски – sokol, горнолужски
– sokol, долнолужски – sokol, сръбски – соко, хърватски – sokol, словенски –
sokol, sokolic, а също в румънския език – sakol. В българския език срещаме
различни производни на името сокол: сокле, соколче, соколчя, соколец, соколовче,
соколенце, соколин, сакол, саколица (Геров, 1904). Подобни производни има и във
всички славянски езици. При банатските българи птицата се казва соколь, сколь,
сколе (Рачева М., Т. Тодоров, 2002). На територията на съвременните славянски
държави съществуват множество топоними, лични и фамилни имена, имена на
растения, прякори, професии и т.н., свързани и произтичащи от името на птицата
сокол.
Името на птицата се споменава многократно в някои средновековни книжовни
паметници, написани на древнобългарски език. Например в “Манасиевата
хроника”, преведена на български език през 1335-1340 г., соколът е соколъ и
соколь. В “Повесть временных леть (“Разказ за изминалите години”), съставена в
началото на 12 век на основата на “Цар Симеоновия Съборник (Чилингиров, 2007)
има един разказ за сражение с унгарците през 1097, в който се описва как руските
полкове “събрали унгарците на топка, както сокол събира чавките”. В “Повест за
злата съдба” (“Повесть о Горе-Злочастии) (17 век) също се говори за “ясни сокол”.
В “Словото за Игоревия полк …”се разказва за похода на руските войски (в които
участвал и български отряд) срещу куманите през април 1185 г. Князете, участвали
в похода, се сравняват със соколи (Лихачев, 1971, Улханов, 1972). За сокол пише в
своя речник и Неофит Рилски (1876 ).
От древните българи името сокол се е разпространило сред славянските и други
съседни народи заедно и със соколарството (лов с обучени хищни птици: соколи,
орли, ястреби). Соколарството е изобретение българско, практикувано от тях
хилядолетия преди н.е., когато те са живели на Балканите и в Мала и Средна Азия.
Около 3300 г.пр.н.е., когато траките (българите) колонизират Египет, те пренасят в
северната му част и лова със соколи. От този период е известна и ловна палета, на
която са показани тракийски мъже (с прави носове, цели бради и коси, сплетени на
плитки), с типични за тях облекла и военни атрибути (копия, двойна брадва, пояси
с висящи опашки от вълк или куче), като единият от мъжете държи специална
кацалка със сокол върху нея (Гайд, 2007 ). Върху златен нагръдник от Финикия
(1800 г.пр.н.е.), изработен под силно египетско, т.е. тракийско влияние (Венедиков,
1969) е изобразен сокол. Според Рашо Рашев (2004) на четирите кръгли бронзови
плочки печатчета от 10 век, намерени във Велики Преслав, е показан конник ловец
(съпровождан от куче), който държи във вдигнатата си ръка ловен сокол.
Както пишат някои руски автори (Константинов В. и други, 2000) “в Русия ловът с хищни
птици е дошъл от южните славяни и техните предци – индоиранците (т.е. древните
българи), чиято държава се е простирала на територията на Крим около Азовско
море и край реките Дон и Волга” (т.е. Стара Велика България и Волжка България).
Големи любители на лова с обучени соколи са били почти всички български
владетели, особено княз Борис Михаил (852-889), неговият син цар Симеон Велики
и техните внуци – първите руски държавници: киевският княз Святослав Игоревич
(син на българската княгиня Олга и внук на българския цар Симеон велики),
неговият син Владимир Святославович (женен за българската княгиня Анна) и
техните наследници: син Ярослав, внук Всеволод и правнук Владимир (бъдещият
Мономах), които също са ловували с обучени соколи. В края на 19 век в много села
в Шуменско и Силистренско българите са отивали на лов за яребици с дресирани
соколи-скитници (Христович, 1902). Там този лов на пъдпъдъци, патици и яребици
се е практикувал и през 1930 г. (Кацаров, 1930 а).
